Здравейте, аз съм Мария Гоцева.

Родена съм през пролетта на 1976-та година в София и първите ми спомени са свързани с дядо ми Младен и мама Мария, още когато живеехме в стария бежански квартал, днес известен като кв. „Стрелбище“. Споделяхме две малки стаички на втория етаж в стара мухлясала къща със скърцащи дървени вити стълби, с външна тоалетна и без баня… и до днес обичам да потъна в аромата на стара къща… Печката с дърва я използвахме и за топлене и за готвене, а с дядо спяхме заедно на едно легло и сутрин винаги се забавлявахме страхотно. Старо метално корито превръщах в море, заедно с цялата стая. Дойдеше ли пролет хиляди аромати нахлуваха през двукатните прозорци и люляка се шмугваше вътре, за да изпълни с ухание и най-скритите кътчета…

До нас живееше дребна женица – леля Траянка, чиито двор се превръщаше в цветен килим… отсреща пък беше баба Мара, която винаги приготвяше турско кафе с бяло сладко, а точно срещу нас имаше един батко с най-огромния аквариум на света… Вечерите бяха изпълнени с детски приказки и бързо бягащи сенки по стените… За Копата се сбираше целия квартал, млади и стари се омаскаряваха, а огъня гонеше върховете на най-високите борове. Навсякъде се чуваше царибродска реч, а нажежения въздух до късно се огладяше от песни и веселия. Силни мъжаги непрестанно носеха дърва, деца се щуряха във всички посоки, а чевръсти домакини приготвяха всякакви вкусотии… даже и аз прескачах огъня… нищо, че бях малка-мъничка… едва на 4-5 годинки.… Да! Това са моите първи спомени… После мама Мария ни напусна завинаги, а дядо Младен замина за Югославия, където живееше неговия син Георги…. Липсваха ми, но бях прекалено малка да разбера какво се случва в света на възрастните…

Пред мен се разкри нов свят и нов живот, който започна с моята втора мама – Татяна, дъщерята на д-р Гоцев и първа братовчедка на мама Мария. Тя ме прие в сърцето си и ме отгледа, така както майка се грижи за рожбата си… по ирония на съдбата, но рождените ни дни бяха в един и същи ден – 27-ми април. Успоредно с грижите по мен, мама се грижеше и за баба Дука, нейната леля. Трите живеехме заедно и дните препускаха един през друг. Мама ходеше на работа, а баба тъй като е била медицинска сестра ме учеше как да оказвам първа помощ…, и до ден днешен знам как се прави превръзка на глава…, пишехме букви, гледахме мачове, разказваше ми приказки, рисувахме или просто се гъделичкахме… Докато един ден и баба Дука си отиде от нас, но сега имах някаква малка яснота какво се случва в света на възрастните – бях на 8 годинки.

Дните с мама галопираха през основно училище, пубертет, гимназия, любовни трепети и младежки разочарования, университет, женитба и раждането на моята дъщеря Яна, и тя всеотдайно, плътно и непоколебимо винаги беше до мен. През цялото това време неизменна част от нашия женски свят беше и Цариброд*. Във мамините спомени, в семейните снимки, в лютите приказки, във нейните верни другари – царибродски изселници. Често те гостуваха у нас и вечерно време унесено слушах в захлас техните истории, докато клепачите ми се затворят – някои интересни, други пиперливи, трети неразбираеми. Израснах заедно чичо Тошко Горчев, оцелял от един от най-страшните югославски концлагери „Голи Оток“, д-р Петър Еленков, проф. Рангел Павлов, арх. Милчо Алексиев, Сашо Стачката, Младен Мануилов – Гърнето, художничката Дора Бояджиева /внучка на стария царибродчанин Стоян Джажов/ и др. Някои приятели на мама бяха избягали от Югославия, за да не попаднат под ударите на тогавашната югославска комунистическа партия, други бяха срещнали любовта и решили в София да устроят живота си. Живи свидетели на делото на д-р Гоцев винаги говореха за него с трепет и жар и ми беше чудно, че организираха честване по случай 90 години от неговото рождение. Въпреки, че ми беше странно, чувствах че това е нещо много важно и следователно и аз бях много важна… детска му работа… Иначе хич не ги разбирах… Понякога от Белград пристигаше и Слободан Сотиров** и с часове си говореха с мама. Мама често искаше да пътуваме и ако властите разрешаваха се качвахме на влака до Белград и винаги на отиване и връщане оставахме да нощуваме в Цариброд при мамините приятелки от детските й години. В някои случаи, югославските власти не ни допускаха в страната и ни сваляха на самата граница, без значение дали е зима или лете… поне разрешаваха на мама да се обади по телефона, за да организира транспорт обратно до София. Не разбирах защо го правят и защо казваха на мама, че е „враг на народа“ и защо й слагаха черен печат. А тя хем беше ядосана и хем се смееше… и така през смях, споделяше че сигурно е “специална” щом Югославия е застрашена от нея. После падна желязната завеса, но мама лека-полека остаряваше и все по-трудно й беше да пътува.

Много пъти поисках да запиша нейните истории и тя все с лека усмивка „Е, щерко, щерко има време, още не съм затръгвала“. Докато един ден преди няколко години и тя си отиде. Вече бях пристигнала в света на възрастните и болката по нея все още е гореща и болезнена…, а историите ги събирам страница по страница, спомен по спомен, снимка по снимка и понякога сълзите просто падат сами… и как ми се ще мама да види колко е красив Цариброд и как хората, които срещнах там говорят с уважение за нашата фамилия и за моите дядовци Младен Гоцев и д-р Гоцев. Благодарение на Иван Иванов, бивш директор на царибродската библиотека узнах за първата печатна книга, издадена от моя прачичо Христо Гоцин. Колко ли още тайни ме очакват…

Изказвам специални благодарности за помощта на Елена Бугарчева***, Цветко Иванов**** и на всички автори – изследователи и историци, които са публикували спомени и изследвания в областта на Западните покрайнини и по-специално за Цариброд.

*Цариброд – някога част от българските Западни Покрайнини, днес гр. Димитровград, Р. Сърбия

** Слободан Сотиров – изтъкнат художник.

*** Елена Бугарчева – историк, гр. София

**** Цветко Иванов – краевед-изследовател, гр. Димитровград, Р. Сърбия