Дълъг и бурен е животът на д-р Константин Гоцев. Роден малко след освобождението на България от турско робство, още като 10-годишен започва да чиракува по кръчмите, за да може да си осигури дневна прехрана. Неволно става пряк свидетел на активната комунистическа дейност на своите по-големи братя Христо и Младен Гоцеви в царибродска околия. Повече от половината негови братя и сестри умират от глад, мизерия, нищета. Туберкулозата неумолимо взима жертва след жертва. Явно това е и причината Константин Гоцев да завърши медицина, въпреки трудностите пред които се изправя. Спомням си как старите хора ми разказваха, че лекувал безплатно и учел местното население как да поддържа необходимата хигиена и начин на живот, за да се пребори с жълтата гостенка. Работи като стажант-лекар в нишката болница, бива участъков лекар в с. Долна Невля, а след това развива частна практика в Цариброд. За времето си, той е единствения лекар, който работи и притежава собствен рентгенов апарат „Филипс“.

По време на българската фашистка окупация на Западните Покрайнини, въпреки че е част от българското малцинство, активно участва в създаването на царибродския партизански отряд „Момчил Войвода“ и както помага на нелегални български комунисти, така и на сръбски войници да се приберат спокойно по родните си домове при близки и роднини. След 9-ти септемви`44 два пъти е избиран за председател на Околийския Народноосвободителен Комитет в Цариброд. След разрив в отношенията с местното сръбско комунистическо управление и в несъгласие с отношението към българската малцинствена група, д-р Гоцев бива изключен от югославската комунистическа партия, всички почести са му отнети и е обявен за „враг на народа“. След резолюцията на Информбюро, д-р Гоцев бива преследван от УДБ* /Управление за Държавна Сигурност/, поради българските националистически възгледи и съмнения в поддържане на съветската по това време политика. Поради издадена заповед за арест емигрира в България през април, 1949-та година, където е регистриран като югославски политически емигрант. В София се включва в управлението на „Дружество на югославските политемигранти“ и е избран за член на ръководството. Продължава и своята лекарска практика, като работи като главен лекар в 7-ма поликлиника, а след това като зам. Главен лекар на ІІІ-та градска болница. През 1975-та година, умира на 77-годишна възраст и е погребан в София.

На страниците на сайта ще прочетете за негови действия и участия в различни събития от активния живот на Цариброд. И все пак ще останат неизказани думи, които да разкрият неговата дълбока човешка и приятелска същност.

Поклон пред паметта му.

* В първите следвоенни години УДБ се занимава с елиминацията на неприятелите на новата власт, най-често от редовете на привържениците на победените във войната. От 1948 година една от основните задачи на УДБ е елиминацията на „вътрешните врагове“, които включват и членове на Югославската комунистическа партия, за които има съмнения, че поддържат Резолюцията на Информбюро и поддържат тайни връзки със СССР. Благодарение на това УДБ натрупва огромна власт, която започва да заплашва дори президента на Югославия Йосип Броз Тито и довежда до Четвъртия брионски пленум на Централния комитет на СКЮ от юли 1966 година, на който Ранкович, шефът на УДБ и втори човек в страната, е свален от всички функции. Тогава УДБ е реорганизирана и името ѝ е сменено на Служба за държавна сигурност (СДБ).