Току-що нощта се прощаваше със своите последни милувки на живота, а деня се готвеше да я замени – това бе в зори, когато една жена, обвита в дрипи, излезе из къщичката, която се намираше на ъгъла на улицата „Ник…“. Жената беше бледа, уплашена, невчесана… Скоро тя се упъти към друга улица… Отначало тя вървеше ту бързо, ту полека. Погледа й беше страховит, от време на време тя се спираше, напрягаше слух и гледаше с изумление да не би някой да я следи…. И вървейки така, тя уплашено се спря и прошепна „- Где съм тръгнала, нали това ще е престъпление?“ – сетне се замисли и пак тръгна като рече „- Не! Това не ще е престъпление“… сега тя вървеше бързо стихийно – по-бързо от вятъра, по-стихийно от халите… Тя искаше да пристигне рано, много рано, докато още никой няма, докато още всички спят в топлите легла, докато още царува нощната тишина – да пристигне там, където беше намислила, нощта беше тъмна, нощ от новолуние… Звездичките бавно, страховито трепереха и незабелязано чезнеха пред ясната зора, а студът сковаваше всичко в ледените си окови, а дребните сипкави снежинки съхнеха от неговата суровост, които подети от вятъра, стихийно се носеха надалеч… Жива душа никъде не се мяркаше, хората спяха в топли легла, пилците – под покривите на стрехите или хралупаците, … а тя, жената, се вървеше, вятъра подемаше дрипите й и ги усукваше около слабите й крака: развяваше невчесаната й коса, а дребните сухи снежинки плътно се впиваха по нейните безкръвни меса… Сега тя не чувстваше студ, мисълта й беше в едно „- Колкото по-рано, толкова по-добре. Малко дръвца за нейните деца…, а там?… там има много дърва…“. И унесена в тия мисли, тя все повече и повече усилваше вървежа си… даже тичаше понякога… и ето тя пристигна най-сетне до желаното място, там където тя виждаше спасението, щастието, живота на своите деца… Сърцето й силно заби, краката й прималяха, тя се спря и се замисли „- Ами ако ме хванат, ако ме затворят? А тогава какво ще стане с дребните ми дечица?“ и разколебана тя рече „- Не, ще ме хванат“ – и се върна надире тичешката, да не би някой да я е съгледал и отгатне нейното намерение… И бягайки така, тя пак се спря и се запита „- Къде се връщам? Дома ли? Натам е студено. Ами дечицата ми? Не, не, ще се върна, там има много дърва, господаря не ще забележи това“ и тя пак се върна, сърцето й силно тупкаше. Тя се приближи до външните врати. Тръпки побиха слабото й тяло, краката й трепереха, прималяваха – Тя се забрави – замижа с очи, натисна бравата, блъсна – вратите се отвориха, тя влезе хвърли зорък поглед на вси страни и се спусна към купа дърва; грабна бързо няколко кърпеля и като фортуна хукна към вратите, из улицата, към къщата, там при дечицата си… тя бягаше, а вятъра я спираше… тя слабееше, ще падне вече, но се още бягаше, надире поглед не обръщаше … тя бягаше, а ней се струваше, че я гонеха господарските слуги, че стражари тичаха подир нея, че тревожни сигнали се чуваха от вси страни „Дръжте крадеца, дръжте крадеца!“. Силите я напущаха, прималяваше вече. Тя се спря, захвърли дървата и пак почна да бяга… Тя бягаше, а ней се струваше, че още я гонят, че тревожните сигнали се повтарят… И уморена, разбита, отпаднала духом и физически, тя едвам-едвам пристигна до къщата си, блъсна на вратите, влезе вътре и безсилна падна на студеното легло безчувствена, в несвяст, а децата облени в сълзи започнаха да викат:
– Майко, огнец, студено! – А майката мълчеше впила студения поглед в техните бледи личица. Децата завикаха:
– Майко, майко, хлебец! – А тя немееше пред техните сърцераздирателни писъци, които подети от жестокия вихър  се носеха на далеч из глухия, още спящ град…

КРАЙ*

* в-к “Нишава”, брой 16, стр. 2-3, рубрика “Подлистник”, 1909-1910, Национална Библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”, гр. София