… Фру… фру непрекъснато се чуваше гласът на меха. Трак-трик – гласът на чука… Червеникави искри се пръскаха на вси страни. Със запретната кожена престилка, гологръд, с черно лице и жилести ръце ковачът от среднощ чукаше желязото върху наковалнята. Той вдигна чука и неволно се спря. Замисли се… Фру… фру, трак-трик, всичко престана да се чува в един миг… Жилестите ръце, които тактово слагаха чука, мускулестите крака, които движеха тежкия мех, спряха.
Ковачът наведе челото си. Потта, която като кристал блестеше върху него, тази пот, която сияеше като маргаритни зрънца по прашното, черно, изпечено лице на ковача, бързо захвана да тече.
… Той повдигна машинално лявата си ръка, обърса горещата пот и нервно рече: „Кога ли тази кристална вода ще престане да излиза принудително от нас?!…” и отново сложи тежкия чук върху огненото желязо… Пак фру… фру, трак-трик, гласовете на меха и чука започнаха да огласяват прашната, черна стаичка на ковача…
Слънцето отдавна блестеше силно над хоризонта, а при ковача бе още тъмно. Най-сетне слънчев лъч надникна през ключалката и в неговата стаичка. Безчислени прашинки играеха по тази бразда на слънчевия лъч, който озари и лицето-чело на ковача. Една мисъл премина през ума на ковача и го осветли като светкавица в бурна нощ. Върху лицето му заигра иронична усмивка и той прошепна с гордост: „Не! Не е далеч времето, когато тази кристална вода, плод на мъката, що така тихо, без шум се спуска по нашите лица, ще изчезне и ще се замени от тази на свободния, жизнерадостния труд!”
И успокоен от надеждата за светло бъдеще на работника, той зачести ударите с чука, раздвижи меха с краката си и пак непрекъснат звук се зачу в стаичката на ковача – фру… фру, трак-трик!!