Край река Сава

посвещава се на г-ца С. З.

Тя беше красиво малко дете, с ангелска душа, с мил откровен поглед, тихо, кротко дете на което малките алени устни бяха роби на невинната, искрена усмивка.
От сутрин до вечер, това малко дете, само-самичко весело припкаше по приятната морава, която безгранично се разстилаше по река Сава, о понякога то братски играеше със старото куче Мурджо, или пък подхвърляше трохички хлебец на малките пилци… Така минаваха дните на това безгрижно дете, но тогава то беше още малко, невинно дете…
… Ала то израстна, порастна и стана красива брюнетка: черни очи; черна, мека, въздушна коса; малко, обло личице; тънки устни; тънка плитка; снага като борика; млада, чаровна, привлекателна като природата – Сякаш полека самодива беше, която утрин преди изгрев слънце се разхожда из росни благоуханни цветя; с разплетени къдри, които се спускат върху голите й ремена и прикриват белоснежните й гърди – такова красиво беше сега това дете, кога стана мома… Ала върху нейното, малко, умно, симпатично чело се четеше незабележима тъга, която като въздушна мрежа покриваше облото й личице. Скръб и отчаяние пълнеха малките й, още детски грижи… Това дете, някога безгрижно, невинно, а сега плът и кръв от отчаяние и скръб се казваше Анка. Баща й беше рибар. Майка й отколе я нямаше между живите, отдавна тя се бе преселила да живее между вълните на Сава… Анка бе сираче, без майка.
Тя и баща й живееха далече от град З…, край брега на Сава. От тъмни зори Анкиния баща, с прогнила ладия безстрашно бродеше всеки ден из водите на Сава, край храсталаците, с тънка мрежа в ръка диреше своя лов. Понякога и Анка, когато беше още малка придружаваше своя баща в смелите му походи.
Ех, колко свободна беше тя тогава! Колко доволна!? Игрива като малко сърненце, пъргава като рибка, весела като птичка, тя разпръскваше тъгата на своя баща; когато в неговата мрежа, вместо очаквания лов попадаха речни камъни, шубрак, тенекии, търняк.
Но мина нейното детинство, мина розовия период от нейния мил живот; мина много, много бързо мина, къс бе тоя период за нейния живот, много къс!
Закрепнала, баща й я беше изпратил още 10-годишна във фабриката за хартия. Пет години има от тогава, как тя прекарваше сред прашния фабричен живот, далеч от тихото шумулене на Савините води; пет години сред прах и пушек – далеч от полския аромат на цветята; пет години как тя надничаше през малките фабрични прозорци, затулени до половина с хартия, отрупани със сив прах, сякаш бяха направени от матово стъкле; пет години как тя чуваше грубия глас на управителя; грозното пищене на комина; студеното, монотонно тракане на бездушните машини, които толкова души са погълнали… плякъса, съскането на широките ремъци; пет години… пет години далеч от приятните песни на красивите малки пилци… Цели пет години как това малко дете прекарваше сред този фабричен, опушен, задушен, монотонен живот и тук израстна такава красива брюнетка.

*
**

Една вечер Анка късно се завърна в къщи бледа, уплашена, отчаяна…

*
**

… Когато комините бяха вече грозно пропищели, когато управителя по своя обичай беше нагрубил някои от работниците, кога Анка се беше отделила от своите дружки и упътила по самотната пътека, която чезнеше в обширното поле; когато слънцето вече бягаше на запад и наставаше мрак, тогава когато Анка умислено вървеше по тясната пътечка, изведнъж тя чу песен с приятна, весела мелодия и подигна замислената си глава. Наслереща й идеше човек и тананикаше… Този човек беше млад класив офицер от … Гвардейския полк… И при тая неочаквана среща, малките бузички на Анка пламнаха, заруменяха. Тя наведе наново главата си и продължи пътя…
– Милостива Госпоице, продума младия офицер когато се срещнаха, где живее г-н Стретев?
Изведнъж Анка се спре и цяла зарумене лице, снага, ръце… и рече засремено:
– Не зная, Господине.
– Нейде тука наблизо живел, Милостива.
– Възможно, Господине, но не зная.
– Извинете. – И младия офицер направи своя поклон като се отби от пътечката и стори път да мине Анка, после той впи своя поглед след нея, а тя отмина….
… От този ден те често вървеха заедно…

*
**

Един майски ден, когато слънцето бягаше към запад и посребряваше краищата на малките гълъбови облаци, които крадешком се подаваха над хоризонта, увиснали като сталактити, Анка – дъщеря на рибара и младия офицер се разхождаха сами край брега из храсталаците на Сава… Те вървяха замислено…
Сутринта рано, както всякога, когато Анка се беше упътила към фабриката на работа, тя съгледа че младия офицер върви по пътечката. Те скоро се срещнаха.
– Къде толкоз рано? Людвиг, така се наричаше той, рече засмяно Анка, като му подаваше ръката си!
– Ей на, така и аз не зная – рече Людвиг, а по лицето му се изписа престорена тъга…
– Как така? Вчера толкова весел, а пък днес?
– Не ми е добре, скучно ми е! – рече той и замълча, а след къса пауза притури с тъжен глас – Анке, желаеш ли да направим една разходка край Сава?
Анка мълчеше.
– Не си съгласна?
– Съгласна съм, но…
– Какво има, кажи Анке?
Тя пак замълча.
– Кои са причините?
– Надницата ще изгубя – прошепна тя съвсем тихо и засрамено.
– А, ха това ли е причината? Да вървим. – рече радостно Людвиг.
– Ужасна мъка изпитвах. Никога в живота си такава самота не е изпитвала душата ми каквато през тая нощ. Ах, да знаеш как съм прекарал нощта!? Цял да ме съжалиш, да ме оплачеш… Чаках, чаках да се разпилее тая тъмна нощ, а тя … – продължаваше да говори младия офицер Людвиг, почти сам на себе си, когато тръгнаха с Анка без път по обширното поле към Сава…
Денят беше хладен, гълъбовите облаци ту се показваха над хоризонта, ту се скриваха. Птичките весело скачаха по клонките и пееха своите невинни песни. Сава течеше тихо, а от двете й страни се разстилаше обширно поле, покрито с вечна зеленина, по което се носеше тихата Савина песен, а вълните й течаха бавно към своите буйни братя от Дунава.
Анка и Людвиг се разхождаха самички на едно усамотено островче.
Тя предъвкваше нещо между зъбите си… Беше вече мрак.
Настана тишина, мълчание; птиците не пееха; даже шума, лекия шум на Савините води не се чуваше и изведнъж сред тая тайнствена тишина чу се гласът на Анка.
– Махнете се Господине.
– Моля – отвърна Людвиг.
– Махнете се – повтори по-силно Анка.
– Тоест… Моля?
– Какво искате?
– Моля…
– Не! Никога – отсечено рече Анка.
– Моля?
– Ще викам!
– Тссс…
– Боже мой, на помощ – извика колкото сила имаше Анка. Един отчаян глас се изтръгна от нейните гърди, а в това време хиляди жаби запяха своята креслива песен, в която се изгуби анкиния глас. Месецът, който зорко следеше всичко това, побледня; погледа му се отби на страна и в един миг той закри едно от рожетата си и се изгуби зад хоризонта, звездичките бързо захванаха да тръпкат и светлината им потъмне, сякаш че гледаха през мрака, а гълъбовите облаци изплуваха над хоризонта, небесния лазур изчезна, настана мрак…………
Ето коя вечер Анка се завърна в къши бледа, уплашена, отчаяна…

КРАЙ*

гр. Загреб, октомврий, 1909 год.

* в-к “Нишава”, брой 17-19, стр. 2-3, рубрика “Подлистник”, 1909-1910, Национална Библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”, гр. София

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *