… – И сега няма, прошепна той загрижено преди да влезне в къщата.
Болестта на жена му се усилваше. Децата стояха край леглото на болната си майка и тъжно я гледаха в очите, а тя бе устремила поглед в бледната светлина на догарящата лампа. … Бащата влезе и леко се приближи до тях…
– .. Невено, как си? – рече й тихо той, а тя подигна големите бледи, вече посинели клепачи и тъжно го погледна, сякаш искаше да му каже: – „Недей пита пред децата; … Много ми е зле“…
– Ах, помисли си Сотир, така се наричаше мъжа на Невена. Той беше човек блед, сух, постоянно угрижен, даже вече прегърбен, не толкоз от старост, колкото от непоносим труд и постоянни грижи…
Сотир хвърли мил поглед към децата си, а сърцето му се сви от болки: – „Деца, рече има той, хайде легнете си. Оставете майка ви на спокойствие. На, ето че тя не може да заспи … Хайде, легнете си, деца мои“, а очите му се изпълниха със сълзи.
Децата без шум се оттеглиха в другата стая. Там не светеше лампа, бе тъмно, студено, с притаено сърце в гърди, изпълнено със страх от неизвестността, какво ще се случи с болната им майка, децата дълго време не склопиха очи; ала сънят най-сетне тъй хитро ги издебна и приклопи техните изморени клепачи…
***
… Сотир седеше на стола до леглото на жена си с лакът опрян на нейната възглавница. Главата му бе сложена върху широката длан на неговата костелива ръка, а Невена продължаваше изтежко да стене в постелката…
– Невено, лекаря няма да дойде – продума някакси крадешком Сотир, като хвърли въпросителен поглед към нея,… Тя не го дочу. Сотир млъкна и се замисли… – Къде ще мога да намеря пари, си мислеше той, днес взех осемдесет стотинки, от тях останаха само 10 ст.. ми бяха останали; И тях, сега преди малко ги похарчих за хляб… ами за яйца…. ами за мляко… ами за лекарства, ами… али 2 лева за визита… И при тая мисъл Сотир отскокна от стола, сякаш бе полян във врата с вряла вода и рече тихо. – Ах, Боже мой – и мушна костеливите си пръсти в разчорляната си коса. – Толкова пари ми трябват, продължаваше да говори той мислено, а счупена стотинка нямам – и той нервно заклати с глава. Бледото му чело се сбърчи, четири гънки ясно се очертаха върху него, черни мисли минаха през ума му и той втренчи поглед си в Невена.
– Невено, какво ще правим без пари? – я запита той след малко.
– Няма ли? – отвърна тя със слаб глас.
– Да! – поде той отсечено, никой не дава, никой не не вярва.
– Ами лекаря, поне той ще дойде ли, много ми е лошо Сотире.
– Не! – бе късия отговор на Сотира.
– Защо? – поде след къса пауза Невена.
– Иска да му платя визитата – отвърна Сотир с развълнуван глас – Казах му, три дена ще работя в градината за тия пари, само и само да дойде да те прегледа, ала той не се съгласи. „Парата, парата“, казваше ми той… Е, откъде да я намеря, кога никой не дава… Ах, Невено, Невено, никой не дава, никой не вярва… и той отпусна зашеметената си глава върху гърдите, а по бузите му вече се спускаха  безшумно едри сълзи Сотир плачеше без глас. Невена мълчеше. Но в това време се чу слаб детски глас. Майката се сепна. Кърмачето, което беше плакало през целия ден, най-подир преди баща му да влезне в къщи, бе млъкнало и сега наново заплака, а Сотир като чу детския глас, сякаш стрела се заби в сърцето му и като хвърли печален поглед към малкия младенец и болната си съпруга тръгна към вратите.
– Сотире, где отиваш? – рече Невена с просълзени очи.
– сега ще се завърна – отвърна той с настойчив тон и излезе от къщи. Навън го посрещна силна студена струя от вятър. Дърветата се прегъваха, а върховете им опираха чак земята. Ситен дъжд се впиваше в земята, дърветата, стрехите… и в голите меса на някоя вдовица или просяк, сираче…, а Сотир унесен в мисли, крачеше в тъмнината. Как, си мислеше той, това няма да бъде честно…, но що ли е това честност? … Аз, който до сега стотинка не съм изял никому  и при това да няма човек, който да ми помогне в нужда… каква полза тогава да си честен. – Не! Това не е истина! – Днес живеят най-добре тези, които крадат убиват, лъжат. … И аз искам да живея… – Но какво говоря аз? Да крада ли, да убивам ли, да лъжа ли? – О! Безумие… Не! Няма да сторя това, ще е нечестно… Но пред него изпъкна друга мисъл, по-силна, по-ярка, по-грозна, по-ужасна, а тя беше „Ще бъде ли честно да оставиш жена и деца да умрат от глад, когато другите разполагат с грамадни излишества, с които ти можеш да запазиш от смъртта твоето семейство“.
– Да! – потвърди Сотир сред тъмнината с тържествен глас – и това ще бъде нечестно! … А тогава какво да сторя се запита той?
-Целта преди всичко, чу се гласа на съвестта му.
– Да! Целта, рече Сотир, а целта ми е велика, благородна. Животът на цяло семейство трябва да се спаси!… И той закрачи по-бързо из тъмната улица, като се попипа за бедрото да провери дали хладното оръжие стои там, а то висеше и бе покрито с тънък пласт от дребни сиви пари.
– Който и да е, щом се съпротивлява, ще го убия, рече мислено Сотир, като се доближи и притаи до кюшето на улицата, по която вървеше и се вслуша… по едно време се чуха глухи стъпки. Сотировото сърце силно затуптя, а дишането му замря в гърдите. Един момент, една нова мисъл – „Какво да сторя; да прося ли или да го убия?“, а човекът, който вървеше спокойно, вече завиваше съм кюшето, гдето Сотир здраво стискаше хладното оръжие в ръката си. В тоя момент, Сотир със стиснат глас извика:
– Стой – и се хвърли върху му, като впи едната си ръка в шубената яка, а в другата блесна камата, насочена право към гърдите на пътника.
– Пари или… – Сотир доближи острия връх на стоманената кама до гърдите му, в който вече не се чувстваше да тупти сърцето, което преди минутка , може би радостно е туптяло пред сбъднати вече мечти, ала сега то бе застинало в тях. Пътникът остана като вкаменен от страх на място.
– Пари! – повтори Сотир, който наблегна камата, на която острия връх опираше до белите гърди на пътника.
Разтреперан пътника подаде портмонето си, което стискаше преди минутка. Сотир го грабна и бързо го мушна в джоба си и с един строг глас рече на пътника:
– Върви и никому не обаждай! – и в един миг се изгуби в тъмнината, а закъснелия пътник, като се видя свободен, спасен от явна смърт, хукна да бяга към дома си, а вятъра продължаваше да бучи се така стихийно и дърветата тайнствено да си шушят „Целта, целта преди всичко“, а ситния дъждец да хлади безлистните клонки – тия певци на великата цел.

КРАЙ*

* в-к “Нишава”, брой 13-15, стр. 2-3, рубрика “Подлистник”, 1909-1910, Национална Библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”, гр. София