И ето сега, повече от 80 години след неговата кончина, в семейния архив на фамилия Гоцеви, се съхранява оригинал на последния разказ „Мила Жертва“, на Христо Гоцев. Той е завършен през 1914-та година, точно преди сто години и никога е е публикуван. В него автора бавно ни въвежда в терзания на бедно и измъчено семейство и сякаш крадешком надникваме в душите им, за да се слеем с техните мечти, техните сълзи и техните надежди и тревоги …
И ето разказа започва:

Мила Жертва

* * *

На запад кимнало беше слънцето. Бавно трепкаше. Яркостта му постепенно чезнеше. Изглеждаше, като че ли е неподвижно, като че ли този път не ще залезне, а ще остане там на запад, надвесено над гибелната пропаст, която очаквайки го с пълна хладнокръвност се готвеше да го погълне, за убие неговите мечти, неговите терзания.
Бледната светлина като падаше на запад бе пълна с скрита тайнствена печалност… И човек ако в този момент би хвърлил поглед към слънцето, неволно би се попитал „Защо ли слънцето е така печално, унило?! Защо ли изглежда неподвижно?!“…
И действително Слънцето не залезваше. Секаш, че то искаше да се изпълнят некои негови желания, мечти, поради което то даваше последните си сили, дано възобнови поне още веднъж – за миг само живия блясък на изгасващите си лъчи, и така разгорещено, ситно, възродено от собствените си лъчи – да залезе, за изчезне моментално от окото на всички, там на запад, нейде в тъмнината. И унесено в тъжни мисли, слънцето даже не обръщаше внимание на гибелната опасност, която го очакваше преди да залезе…
Един грамаден, черен, гръмоносен облак бавно, но сигурно го дебнеше оттам из под хоризонта. Лъчите, които се спускаха към запад скоро беха унищожени от това страшилище. Черният облак, предвестник на мрачността, носител на тъгата, с положителна сила, с величествена гордост най-сетне атакува и самото слънце… И трепна слънцето, за миг побледня и поведе жестока битка с подлия враг. Борбата беше жестока, страшна, борба между тъмнината и светлината, борба между злото и доброто, борба между две противоположни сили – едната, носител-символ на раздора, невежеството, злобата – тъмнината; другата, носител-символ на правдата, съвестта, искреността, доброта-светлина. Не трая дълго тая ожесточена борба Слънцето-живот беше победен.
Тъмнината тържествуваше.
Мечти, копнежи пропаднаха…
Мъчителна тъга настана…
И… ето един лъч, лъч на последни усилия, на последни копнежи за миг успя да проблесне през дебелата броня на мрачността и да хвърли унил поглед към майка земя. Поглед в който се четеше печал и странно предчувствие… пред които и най-закоравялото и най-жестокото мъртвешко сърце, калено в най-страшни боеве, не стряскано и не съкрушавано пред най-големите опасности и лишения, би се почуствало слабо, безсилно да остане немо, хладнокръвно…
Уви! И този лъч на последни усилия беше унищожен наново от страшния неумолим облак.
Настана мрак…
Наближаваше буря…
Хората бързо се прибираха по домовете си или в бирариите и кафенетата. Улиците пустееха. Утихна шумът.
От запад към изток облакът бавно напредваше. Целият небосклон скоро беше помрачен. Дебела сянка покри земята. Светкавици прорязваха мрака и страшни гърмежи се понесоха ниско над земята. Борбата наново започна, беше жестока, страшна; непосилни бяха състезанията между слънцето и облака.
И дълга, мъчителна беше тая борба, но ето черния гръмоносен облак почна да бледнее и слаба руменина започна да пронизва дебелата, мрачна, тъмносива броня. Изви се вятър вихър, дърветата се огъваха и в миг облака се разпиле.
И каква бе изненадата за хората, когато отново видеха слънцето да стои на същото си място, ала сега то бе изгубило и последната си сияйна светлина в лъчите си. Бледо, треперещо, обляно в кървави сълзи, сега то пращаше кървави лъчи към всички, из които лъхаше прохлада, свежест. Руменина обхвана всичко живо, всичко мъртво. Руменина що се показва само върху онова момино лице, което има щастието за първи път да се срещне с искрено любящия си, чието сърце със затаени трепети очаква с нетърпение момента, когато ще се покаже нейния сокол; на онова дивно лице, което с треперещо, неудържимо сърце очаква своя гълъб, за да му се хвърли в обятията и прекара най-щастливите минути от своя кратковременен живот; на онова момино лице очите на която за първи път среща погледа на своята изгора и в тоя миг тя усеща един скрит, невидим пламък да облива цялата й млада и дивна снага, един жар да гори нейните девствени, пълнички, свежи бузи – там дето се чете цялата невинност, святост, изразена чрез руменината, в която проблясва живот, радост…
Такава девствена руменина обхващаше целия небосвод, изпълваше цялата природа. Хората отново се раздвижиха весели, засмени. Птичките запеха своите огласни песни още веднъж преди да си легнат. Невидима радост пълнеше всичко живо и мъртво! Благоуханност лъхаше от вред, преснотата на която навяваше мили спомени от чаровни майски нощи.
Слънцето продължаваше да свети все така унило, приближило се неусетно до самия хоризонт на запад. Безсилно да осъществи своите мечти, то залезе там дето всички мечти, копнежи биват поглъщани веднъж-завинаги, а руменината от кървавите му сълзи, която покриваше небосвода все още личеше по него, като че ли с това тя напомняше за тъгата на слънцето…
– Ах, каква прекрасна вечер!“ – приказваха помежду си хората, които тълпи на тълпи, като прииждащ поток, отиваха към малката градска градина – единствена гордост за пред чуждия свят. Там – весело и засмяно тичаха, тичаха малки дечица, едни от които играеха на топка, други с колела, а трети със сипливите си гласища огласяваха и без това шумната градина, продавайки ежедневните вестници, пристигнали от столицата два дни по-късно. Отколе тези новини от познати, дори забравени от пъстрата софийска публика, а тук с каква жадност се четат… По-нататък младежи и момичета – буйна младост. Весели шеги се носят помежду им. Едни други се задирят. Отминават. Очите живо играят. Лицата плуват в наслада смътна, радост приятна от всички страни. Даже и в най-затънтените кюшета на градината, обраснали в бурени и темен лъхаше свежест. Царуваше живот! Мъжете, прекарали дните на луда младост, оживено спореха по разни политически въпроси, току-що научили от пресата; а жените, вървейки през своите мъже, спореха за последната парижка мода – едни от които я намираха за доста пленителна, издигайки жената на оная висота, от гдето тя се чувстваше истинска царица, а други мълчаливо одобряваха всичко това.
Чудна разнообразност!
Но хей, там на една от пейките, сред най-голямото оживление на градината, седи обвил глава човек. Улисан, впил очи в черната земя – не се смущаваше той нито от кресливите гласове на вестникопродавачите, нито от милите радостни детски веселби, нито пък от сериозните спорове по политиката…
Веселия шум започна да утихва.
Незабелязано хората един подир друг изпразваха градината, прибираха се в къщи. Почти навсякъде замря. Само тук-там някой пътник закъснял набързо преминаваше през градината и излизаше от другия й край, губейки се из градските, тъмни улици. Понякога се чуваха песни, но скоро заглъхваха, подавяха се отново и се по-слабо и по-слабо се губеха, замираха в нощната тишина – младежи, които до късно през нощта убиваха скучните минути от своята младост.
Минаваше вече полунощ. Всичко живо се беше прибрало. Кучи лай утихнал. Дълбок сън, пригоден от морни небеса, донесъл сладка почивка на земята. Сам тук-там из тъма хвъркаше прилеп или друга нощна птица. Звездичките бавно трепкаха сред необятната небесна синева, а златен месечко где ли нейде още се губеше зад далечни върхове – там доле, доле из равно златно загрей. Царуваше вълшебна тишина, когато неочаквано се чу слабо, тихо охкане сред градската градина и наруши спокойствието.
Седналия на пейката човек се поразмърда, повдигна рамене, посъбра краката си и като хвърли наоколо разсеян мътен поглед, опирайки лакти върху коленете си, той сложи главата си в разперените си широки шепи, а от бледите му устни сърцераздирателното „Ах“, което замря като въпиещ глас в пустиня.
Пауза, толкова, колкото е необходима на умиращия да поеме въздух, та с сила да каже предсмъртни думи. Той подигна оборената глава и викна:
– Деца, ах, деца мои“ – и се простре върху пейката.
И колко така е спал той не помни.
По едно време почуствал студ, мислейки че е у дома си, почна да се увива, ала студа все по-дълбоко и по-дълбоко се впиваше в безкръвните му меса. Той се сепна, стана и като си спомни де е, бързо секаш като че ли някой с огнена стрела го опари, почна да крачи из градината. Глухият екот от неговите стъпки се носеше далеч из мъртво заспалия град. Често пъти той се спираше, вслушвайки се в гробната тишина що царуваше около му, мислейки че неговите деца настойчиво викат подире му:
– Татко, постой, почакай на, защо толкова бързаш? Дай ни хлеб.
И когато му се струваше, че чува последната дума, той хукваше да бега, а после изнурен пак намаляше бързината на хода. Така той вървя много и когато стигна до кюшето на една улица, инстинктивно се спре, замисли се и когато вече да тръгне, от опустялата страна на улицата, некой се обади и извика:
– Хей, Иване!
Човекът, който го извика беше с изпъкнало красиво лице, черни жилави очи, в които се криеше тъга; къдраво кестенява коса, на дребни къдрици се спускаше над челото му. Той се казваше Павел Семин, който като позна в лицето на закъснелия пътник, своя стар познат го извика. Иван не чу. Павел повтори, потрети, но Иван не чуваше – той беше тръгнал към улицата, когато Павел се доближи до него и сложи черната си утрудена ръка и рече:
– Здравей, Иване.
Иван бързо се сепна, дори отскочи и нададе вик:
– Деца, нема хлеб! – и се опита да се изплъзне от ръката на Павла, като помисли че това са ръцете на неговите дечица.
– Здравей, Иване – повтори Павел, подавайки му ръка.
Иван се спре, изчерви се, наведе очи и нищо не отвърна, докато подаваше широката си костелива ръка. Двамата другари се здрависаха и тръгнаха мълчаливо.
На Павла му бе неловко да започне да приказва щом схвана мъката на Ивана и диреше как да подхване разговора и унесено в тия мисли, машинално рече:
– Друже, где си бил?
– Тук. – отвърна стеснено Иван – отивам дома.
– Веч и аз се прибирам – рече Павел, не знаейки какво друго да каже, а сетне като се позамисли добави:
– Друже, защо си толкоз печален? От неколко дена, като че ли ти не си оня Иван, който знаех по рано, още от детство.
Иван мълчеше.
– Изглеждаш много отчаян! Защо? Нима за първи път в живота ти се намираш в бащинство? Или по-рано да не би някой богаташ, а днес след крушение, ти си последния бедняк – продължаваше да говори Павел.
– Да, драги Павле, аз съм същия, какъвто бех и по-рано – отвърна Иван.
– Е, тогава защо си толкова отчаян. Та нима от край живот ние не живеем все в тая мизерия?! Та нима тия лишения и несгоди не калиха нашия дух?!
Тия думи раздразниха честолюбието на Иван и той гордо изправи глава, а по бледните бузи вече тихо се спускаха сълзи, горчиви сълзи. Ала това усилие да не се покаже малодушен скоро отпадна и той обори глава, като започна:
– Ех, братко мой, живея аз с лишения от край време. Борих се аз в живота, секаш сред разярено море, ала без кормило какъв борец мога да бъда?! Аз съм изгубен! И мене не ми остава нищо друго освен да плача, да тъжа, да проклинам деня на раждането си; деня в който първи път по моето лице грейна усмивката та от сетне никога да не заиграй. Веч, Павле, не може да се живее така! – а сълзите като порой течаха по лицето му, задавейки го и той спре.
Павел дружелюбно повторно сложи ръка върху раменете му и тъжно рече:
– Друже, та каква е причината та от сега занапред да не можеш поне тъй да живееш, както до сега?
– Нема работа! Нищо нема работа. Всичко е скъпо. Два дена става както хлеб не сме видяли в къщи – деца гладни, болни, голи… – и той спре, а сълзите като мътен порой нахлуха в гърлото му. Душата му се сви от болка, сърцето биеше лудо.
Мълчеше Иван, мълчеше и Павел. И дълго тъй мълчаха двамата.
– Павле, знаеш ли нещо? – започна Иван неочаквано.
– Кажи, Иване – отвърна Павел бодро и с любопитство.
– Ето що. Аз ще отида в София.
– В София? Защо?
– Казват имало там работа. Аз искам да работа. Ще опитам щастието там.
– Ами жена… деца… – отвърна след къса пауза Павел.
– Те ще останат тук. Мария ще се труди колкото може, ще пере ще слугува, а пък аз в София ще върша същото – ще работя. И тъй каквото изкараме двамата. Ще мамим този лъжовен живот. Тук на тази земя, дето има всичко в изобилие, а хиляди и хиляди гладуват, за да живеят малцина. Ах… Я, какво ще кажеш в случая, ти, драги мой Павле?!
Изненадан силно Павел мълчеше. Мълчеше и Иван. И унесени двамата в мълчание вървяха – единия, мислейки какво да каже; другия, чакайки отговор, когато неусетно двамата се изпречиха пред Ивановата къща, а месеца току-що надничаше, там далеч от далечни простори, секаш дебнеше закъснелите пътници.
– Павле, я, ти още мълчиш, тогава ела дома.
И влезоха двамата, а луната изплува над хоризонта, осветявайки с  златисти лъчи долини, полета, градове, села, паланки, потънали в дълбок сън…

* * *

В квартала, що остана най-далече от центъра на града се намираше къщата, в която живееше Иван. Къщите безразборно бяха разхвърлени. Улиците се кръстосваха на всички посоки. Батлаките вечер, когато слънцето пращаше последни лъчи, тези множество батлаки блещеха като малки езерца върху някой широкоплещ планински връх. Тук в тоя квартал живееха Иван и Павел и всички хора от тяхната черга.
Преди да пристигнат Иван и Павел в къщата, Мария, ивановата жена, беше успяла да помири и приспи малките си дечица, над които леко като небесен ангел от време на време разперваше хладните си криле нощния ветрец, който свободно нахлуваше през пукнатините на стените, а така подир и през счупените прозорци, някои от които бяха облепени с разноцветна груба хартия.
Бледа светлинка пълнеше малката стаичка; Къндилцето малка, прашна, попукана чаша, в която едва ли имаше за две пари масълце – силно пращеше, осветявайки някаква безформена дървена икона, върху която едвам личеше лика на божия светец, живял в незапомнени времена, който е учил навярно многохилядния народ да вярва в единога Бог, защото блажени са нишите духом, понеже тяхно е Царството Небесно; или блажени са които гладуват и жадуват, защото те ще се наситят. Светеше и пращеше малкото къндилце, а смирено-мъдрия светец ликуваше.
Три дребни дечица сладко спеха на ниско малко креватче, а до тях в друго такова ниско креватче, отделно лежеше, вече близо 18-годишна девойка.
Тишина.
Мария, паднала пред кандилото на колене, тихо и горещо се молеше на Бога. Молитвата й беше тиха, смирена, от време на време само й се чуваше слабия гласец да се издига и пак да утихва и в момента, когато тя отправяше най-горещите си молби към Бога суха кашлица огласи мъртвешката тишина в малката стаичка и пак замре. Мария трепна и стана. Тя устреми плах поглед към кревата, а в това време Надежда, така се казваше 18 годишната девица що спеше до преди малко тихо и спокойно в отделния креват, се подигна бледа, измъчена и впи блуждаещия си поглед не ще навън през прозорците, обхванала с двете си ръце младите си гърди, продължавайки все така силно да кашля от време на време.
– Майко – почти шепнешком се обади тя.
– Надя, какво, скъпа рожба?
– Малко вода!
– Сега, пиле мое – и тя подаде в красива глинена чашка вода.
– Надя, как се чувстваш сега?
– Ех, Майка – отвърна тъжна, секаш докачена от честите еднообразни въпроси на майка си.
– Надя, недей се сърди майка!
– Сега се чувствам по-добре. Може би скоро ще ми мине.
Тъжно поклати майката глава. Ужасна тайна мисъл я измъчваше денем и нощем. И плачеше често, когато беше самичка или пък нейде в некоя от своите дружки.

* * *

Надежда, това дете върху което някога усмивката не изчезваше от румените й бузки, сега в най-симпатичната възраст, когато нейните бузи трябва да бъдат жертва на буйна младост где цъфти усмивка  – сега на тия бузи нашироко се разтиля бледността. Душата й беше арена на състезание между мисълта на живота и смъртта. Отрано тя забеляза промяната в себе си, но не даде никакво внимание на това. По рано тя беше винаги весела, добра, бодра, игрива, ама веднъж настина и стана жертва на голяма болест, в нея тоя енергичен и жив дух постепенно отпадаше. Оттогава тя често говореше на своите млади дружки:
– Аз искам да живея! – а когато казваше това, тутакси с мъчително усилие и болка на сърце притуряше „НО“ и спираше да говори.
Кашлицата се усилваше. Нощите ставаха бесни. Почна да усеща умора при по дълго ходене. Често се явяваха признаци, а червени малки петна обсипваха от време на време бледните й бузи. Тя вече беше болна от туберкулоза. По често оставаше в леглото изнемогнала, отпаднала, мълчалива, подтисната… сега тя лежи почти през целия ден.

* * *

На вратата се чу леко тропане. Мария и Надежда трепнаха.
– Татко ти иде. – прошепна майка й.
– Да.
Хлопането се повтори.
– Сега. – чу се слабия глас на Мария.
Бързо тя дръпна ключалката. Павел и Иван влезноха мълчешката, минаха малкото коридорче, което служеше и за кухня и отидоха в ополногостна стая. Мария тоже мълчаливо и с болка на сърце, притвори леко вратата и последва мълчаливите мъже. Седнаха на газови сандъчета, вместо на плетени столове. Обвили глава секаш мъртви бяха и двамата, а Мария застанала сред стаята учудено ги гледаше и секаш че ли искаше да ги пита „Кои сте Вие“, но е то че Надежда наново почна да кашля. Това сепна новодошлите. Иван стана, приближи се до Надежда и тъжно и тихо прошепна:
– Добър вечер, Надя, как си?
– Добър вечер, Татко, добре дошъл… – и се закашля, а сетне добави:
– Де беше до сега?
– С Павел, бехме, мило чадо. Заприказвахме се и ето че закъснехме – отвърна бащата лъжливо.
Но с това искаше не да излъже дъщеря си, но защото само това помнеше от целия ден, че хей сега преди малко се срещнал с Павла – заприказвал се с него и така закъснял.
Полегнала Надежда се опита да се изправи и да седне на сламеното легло, ала измъчена от бесница, успила се бесница, тя наново легна и прошепна тихо, морно, изтежко:
– Ще спа, прощавайте. Прощавай и ти чичо Павльо.
Павел, който до това време мълчаливо следеше разговора, трепна щом чу името си и отвърна:
– Приятен сън, миличка Надо! Прощавай!
Иван мълчаливо с тъга се отдръпна от кревата и седна до Павла, а Мария се така още стоеше сред стаята тъжно. Сякаш всичко това ставаше под строгия поглед на някое невидимо зло свръхестествено същество. Царуваше гробно и страшно мълчание. Най накрая Мария някак си странно и боязливо запита:
– Павльо, Иване, защо мълчите?
– Та какво да кажем? – обади се Павел, подигайки замислената си глава – Нищо нема между нас за приказки!
– Ех – въздъхна Мария – ами Катерина как е? Тя като че ли съвсем ни забрави.
– Да, Марио, като че ли наистина се забравихме един друг. Ех, какъв отвратителен живот? Уж намерила е работа по тия дни, нийде не излиза и се така нищо не е заработила.
– Да, но се пак поне за хлеба нали има?
– Тъй, но дали го има. Ето че и той трудно се изкарва… – започна да говори по нервно Павел, бършейки потта, която като дребни маргаритки оросяваше умното му голямо чело.
Ето на, от как съм се родил се работя, ден и нощ дето е думата, все за този хлеб работа и винаги съм гладен! Още аз не помня да съм бил некога, поне веднъж сит. Но това не е всичкото зло Мари, не. Не стига що цел ден работим и спим гладни, ала и на всяка стъпка ни ругаят, псуват, хокат – ето на, това е по големото зло. Вервай, Мария, ей на дотука ми додеде вече от този живот. Днеска хората се ненаситиха, зли. Всеки живее сам за себе си. Заприличали сме като охлюви в черупки, и това сме ние „Човеците“ – О, мерзовци! В живота толкова има в изобилие, всичко за всички, а колко несретници са в свето! Това е повече от тежко… Но, смъртта… Смъртта ще викнем ние един ден…Ех. – Той спре. Чертите на неговото лице добиха страшен изглед. Очите, тия черни очи преди минутка в които се четеше тъга, замисленост – сега светеха секаш пламък искреше в тех. Закана отмъщение, страшно отмъщение се четеше в тях. Устните бързо се свиваха, зъбите скриптеха. Челото над което се спускаха малки къдрици, потопени с дребни сълзи пот се набърчи. Павел като че ли в този момент приличаше на фурия, секаш искаше в един миг да прекара целия свет през дребномаргаритните ресци на своята уста и така да го унищожи, да разкъса всичко гнило, лошо, подло в тоя свет.
Мария щом схвана раздразнението на Павла, заприказва тихо уверително:
– Ех, Павльо, Павльо. Тежки са днес времената, но какво да се прави, когато сме бедни и слаби. Добър Господ и за нас.
– Да! – прихвана я Павел некак нервно – Вие, жените, все от Господа очаквате. Колко глупаво е да се мисли така. О, Марио, ще дойде ден и това невежество ще се разпръсне като облак. Ще дойде ден и когато това зло „бедността“ „слабостта“ и те ще изчезнат от лицето на земята. Но това ще стане не когато Господ от небесата пожелае, когато Нему дойде кефа, а когато човека пожелае. Днес, малко има човеци! Но техното число от ден на ден расте. Вервай в това Мари, вервай. Делото е скоро когато, човекото, истинския човек ще нададе страшен зов „Стига толкова робство, мизерия“, Павел спре задъхано, извади кърпичката и наново пребриса дребната пот.
Мария мълчеше устремила уверен поглед в Павла, а Иван навел глава дърпаше обраслата си брада. Надежда сложи глава върху сламената възглавница изтежко поемаше въздух, кашлейки от време на време, а трите дребни дечица свити на кълбо, покрити с одърпана чергичка спеха сладко, сладко в дълбок сън.
– Иване… – след дълго мълчание поде Мария наново – али тъй защо си тъй угрижен па и цел ден не си идвал в къщи, а и сега доста късно се прибираш. Тука има нещо. Аз те моля кажи какво особено днес се случило с теб?!
– Ех, Мария – изтежко въздъхна той и след малка пауза добави – Не, не. Ти си жена, слаба си всичко да искаш. Несретен е нашия живот от край време, и такова ще бъде, дори черна смърт не извие остро косило над нас, ех. Тежко, тежко е, жена…
И той спре, като впи поглед нейде навън през счупения прозорец, секаш в ярката тъма изре нещо. И дълго гледа той без да трепне с очи, а Мария учудена от необикновения му говор, с настойчивост тихо каза:
– Кажи ми, Иване, тука има нещо. Аз искам да знам тайната. В живота еднакво ни требва да делим и скръб и радост.
– Какво да ти кажа, Марио, какво?
– Не, тука има нещо. Аз искам да го зная. Помежду ни не требва да има никаква тайна. Моля те, кажи ми какво те измъчва.
Мъчно стана, Ивану, тежест обхвана главата му секаш целата вселена падна отгоре му, пред очите му претъмня. Мрачни мисли нахлуха в главата му като мътен порой надвил пречката стремглаво се спуска из стръмни урви. Бледен, с развълнуван глас прошепна той тихо спрохевисто, секаш че ли признаваше смъртни присъди на собствените си рожби:
– Реших да отида в София – рече той и впи страховит изпитателен поглед в Мария, която изглеждаше като вцепенена, гръмната от неочакваната вест.
– Марио, не се плаши. Аз много пъти съм ти загатвал че требва нейде да се замине, тука вече мъчно се изкарва прехраната. Ех, вече често пъти по два дена една корица хлеб не виждаме в къщи, а требва да се яде. На, виж, деца болни, слаби. Нема как, тук ти при тех ще се грижиш колкото можеш. Там – аз. Поне за хлеб да има. Е, Марио, какво ще кажеш ти… ?
Мълчание и въздишки. Мария мислеше. Въпросите светкавично се сменяваха, един от друг по ужасни. И ето тя като гръмната се спре пред два от тях „Да“ и „Не“. Ако кажеше „Да“ мислеше тя, веднага пред нея изпъкваше мисълта „Как тука тя ще може да се помири с положението, щото нейния съпруг с когото цели 20 години вече живее и сега в тия критически минути, когато тяхната първа рожба, тяхната любов, радост, тяхната рожба която първа стана причина да заиграе весела усмивка по техните лица е така тежко болна. О, това е ужасно! Или не! Али ако му каже „Добре, Иване, върви но и нас вземи“! Тогава пред нея изпъкваше още по ужасна и страшна мисъл „Где! При кого? Що?“ Али ако му кажеше „Не!“ С това тя не осигуряваше ли гладната смърт за себе си, за него, за дребните рожби, за първата рожба, за насъщния, за милата Надя от гладна смърт. А, не, не, никога, никога. Защото гладната смърт е още по ужасна и по отвратителна от колкото Иван, добрия мъж, обичния баща да бяга надалеч, далеч от тех, но да осигури техния хлеб, живот.
– Как човек да умре от глад?
– Та това не е ли ужасно отвратително.
– Та това не е ли позор за човещината. – и борейки се със тия мисли, тя прошепна, но така тихо, смълчано, секаш че ли нищо не изрече.
– Марио, говори по ясно.
– Иване, какво да кажа. Нищо не зная. Направи това, което е добро. – и като се обърна към Павла продължи:
– Али ти Павльо, какво ще кажеш?
Павел навел глава, мълчеливо слушаше.
– Марио, питаш ме какво ще кажа – поде след малко Павел. – Ако това средство за прехрана на мило семейство биде хубаво, добро, то отколе удраше, патиш, министрите, всички ония на които им е широко около тлъстите им вратове щеха да зарежат жени, деца, майки, своите семейства и щеха да тръгнат по света да осигурят прехраната на своите. Да, отколе те щеха да сторят това, защото те са хора практични и не изпускат там дето има тлъсто кокалче. Да, Марио, кой не би се съгласил, стига това да бъде хубаво, да остави своите рожби без пет пари и троха хлеб па да тръгне из света нашироко. Не, това не е лесно и тежко и горко окому кой така живее. Ала пуста надежда, как тя не излъгва човека. Към какво ли не го кара да прибегва човека и към лощо и към добро. Стига само хлеба да осигури. Човек работи, краде, лъжи и все за този хлеб е това! Казват на често хората „Захванете се на работа честно добросъвестно. Всичко ще тръгне по мед и масло.“
Не, това е лъжа, най подла лъжа! – нервно и ясно каза Павел, махайки ръка като надигна високо гласа си, който до това време тихо, почти шепнешком приказваше, за да не наруши съня на Надежда, като мислеше че спи.
– Та кой повече от нас работи? Никой! А кой са най нещастниците? Пак ние – продължаваше да говори Павел.
– Днес тия които най много работят , те винаги са гладни, жадни, изнурени. Голи, боси. Живеят в пълна мизерия и черно робско тегло. Да, това е така. И не е нищо за учудване, когато некой наш брат прибегне до крайни средства. Да, това е така и важи го винаги.
– Едни от нас прибегват до лъжата, други до кражбата насилено, а трети… Ах… – и той се замисли, а сетне но в тон в който има самоувереност продължи:
– Марио и ти Иване, нема защо да се плашите от мисълта, че един от вас ще е на една страна, другия на друга, нали пред вас високо е издигната мисълта – семейството да се запази. Нали за любов към своите рожби трябва да принесете всичко в жертви, що може да се принесе. Тогава с твърда и крепка надежда, заработете още по усърдно. Ти тука, Иван в София. Нашия живот е такъв. Но той е и който ни вдъхва надеждата, силната надежда, че един ден този наш силен юмрук той ще се измени съвършен и ще бъде такъв в който всеки ще се чувства щастлив, благат.
Сълзи течаха по изпитите бледи бузи на Мария. Слушейки какво приказва Павел тя плачеше. Иван озарен от невидима сила, сияеше, когато Надежда, слушайки, без никой да подозира че тя е будна се изкашля еднаж и сетне още веднъж и накара Павел да спре, а Иван и Мария да трепнат. Надежда почна да кашля, Мария стана и се доближи до нея.
– Надя, обърни се на другата страна, може би ще ти бъде по добре.
– Се едно, Майка, болестта е вътре. – отвърна тя и подигна глава.
– Майка, ти плачеш и защо?
– Не, Майка.
– Али какво приказвахте преди малко?
Мария се зачерви, заекна и не каза нищо.
– Аз чух, Майко. Татко иска да ходи в София, нали?
– Да, мила дъще, какво ще кажеш?
Надежда се надигна. Замилиха се всички.
– Я, вие какво решите? – наруши мълчанието Надежда.
– Още нищо, Надя. – отвърна бащата – Но се требва да се реши тая вечер. Ти какво мислиш?
– Остане ли да реша въпроса аз, тогава лесно.
– Да, Аз вярвам че ти не би имала нищо против това решение, ала майка ти се още не може да реши.
– Не че аз не съм съгласна – отвърна Мария – Но аз мисля, че би требвало поне още малко време да остане тук, се може да намери и тук работа. Та малко ли има тук заможни хора?
– Добре, Майко, но кой от тия заможни хора?
– Да, Надя, где са тия хора? Кои са? – заговори бащата.
– Казваш ми да отида при нашите заможни хора? – се обърна той към жена си – Но кои са те? Та не са ли същите тия, при които става и толкова години все гладуваме? Аз ей сега ще отида при тех, ще ги моля, ще плача само и само да ми дадат работа. Аз всеки ден им се моля и се едно и също чувам от техните сладки уста, тъмни с жлъчки „На драго сърце бихме ти услужили ,дедо Иване, то на виж нема никаква работа“. Казва ти туй и веднага те напуска, отиват си, а ти постоиш постоиш като псе пред касапница, наведеш глава и отминеш „Нема и нема“. Аз да зная кой първи е изрекъл тая дума, не майка, не баща, а самия Създател да беше на света и него бих го убил, бих го унищожил. Не би ми трепнало окото, с собствени ръце бих го заровил сред земния огън, там дето, казват че всичко се обръщало на течност, там дето златото и ръждата, среброто и желязото, там дето скъпоценното и антиценното еднакво се ценят и уважават и презират от земния огън… О, на мен не ми требва много. Аз искам малко. Не ми требват милиони левове, глупавото и отвратителното разкошество, ниското развратничество. Не! Не! Мен ми требва малко, колкото да пълни днес за утре. Аз мразя лукавството ляната завист, подлостта. Аз обичам трудът, честността, справедливостта и ето защо аз искам да замина за София. Аз отивам заради вас чеда мои. Аз нема да ви забравя. Позволете на вашия баща, съпруг да отиде заради вас, далеч от вас – задъхан той спря, а порой сълзи се стекоха вече от неговите бузи.
– Татко, недей плачи. Животът на честните хора е такъв, ала това не ще е задълго. Аз нема да ти добротя залини. Там в София, ти не само може би ще осигуриш нашата прехрана, но и друго – живота там е пълен с борби. Нали четеш писмата на Йосифа. Как хубаво пише той за живота на ония хора които ся бедни като нас и как живеел. Отиди – говореше разгорещено Надежда на своя баща и по нейното лице трепна струя от радостни тръпки, и осени нейните бледи устни, а луната, мълчаливобледата луна, вечно скитаща из призорни небеса, сама самичса спря между звезди, пропускаше своите лъчи през безлистните клони на дърветата, които проникваха през счупения прозорец. Едни от лъчите огреваха русата й коса, която хвърляше чаровни оттенъци върху неогрената половина на нейното лице, а други от лъчите пълнеха стаята с бледа синкава светлина, в която отколе беше изгаснало кандилцето.
– Да върви – рече Павел и стана.
Станаха Мария и Иван.
– Надя, прощавай – и той подаде ръка.
– Прощавай – отвърна тя – Поздрави леля Катя и Йосифа, когато му пишеш. Аз често имам от него писма. Ех… – и въздъхна тя изтежко, обори глава върху сламената възглавница, а Мария и Иван изпроводиха надалеч, надалеч Павля…
Ноща вече се разпрощаваше. Там неще далеч от планинските върхове, румената зора се появяваше…

* * *

Преди 10 месеца!
Тогава Надежда беше гиздава, здрава, синеока русокоса мома – работничка в една от най новите фабрики, застроена преди две години от гдето неусетно, бавно ала сигурно тя взе като награда за своя честен и усърден труд туберкулозния бацил, когото настани на топло в своите млади, буйни, детски гърди.
Преди 10 месеца. Само преди 10 месеца.
Беше нощ… тиха прекрасна от топлите пролетни нощи…
Звездичките сияно трептяха, движейки се из яркосиния простор, секаш като че ли отиваха на годявка, на некоя от своите дружки, а Венера надвесена над хоризонта пращаше последни поздрави към тех и като че ли им завиждаше за тържеството което готвеха те. Прощаваше се и тя и обидено мигаше, секаш като че ли искаше и тя да биде. Сред онова дивно хоро което скоро ще се извие, сред необятен дивен шир под слсукозвучните форми на небесните ангели. А там доле в полето, похванало в приятна мека, ярка тъма, в бели премени чаровни самодиви с лаврови ореоли, накичени руси коси, пееха песни в омая. По нататък малката рекичка тихо шумулеше покрай своите ниски брегове ухилени, и тънка медночервена ракита, а тук таме в пресъние славеите в своите сладки трели приставиха мили дружки, и благоуханните цветя, като очаровани от дивните песни, събираха своите листенца. Навеждайки бавно, бавно, унесени в сън, красивоцветни венчета, дишейки ненаситно небесната бисерна росица.
В тая прекрасна пролетна нощ, сам самички, сред благофейното поле, там под техния напев на полската рекичка вървеха един до друг Надежда и Йосиф – сина на Павел Семин. Красив момък с бащино симпатично чело над което се спускаха на дребни къдрици светло-кестеняви коси. Из самотното вълшебно поле, двамата – Надежда и Йосиф вървеха тъжно.
– Ех… – въздъхна изтежко най-после Йосиф и добави – Надя, любов моя, о каква вълшебна тишина.
– Да, Йоско мой… – добави тя опиянена от блажените чувства когато Йосиф сложи върху нейните младенчески разформени аленокървави устни огнена целувка.
И впиха те устни в устни, пренасяйки се сред необятното внимание на лазура.
Тишина.
И сред царствена тишина от близката добрава се чу славей глас, изви се в дивна трел.
– Надя, чувай ли как пее славея?
– Да. – блажено късо отвърна тя.
– Как чудно пее той.
– Да.
– Защо и ние не сме като птичките… Аз цела нощ ще пея… ще пея дор зората се зазори, дор златотъкана руменина от там далеч зад хоризонта се покаже. – шепнеше той мечтателно Йосиф и бавно, бавно препасваше по нежната, млада трепереща тревица с Надежда, а подир леко неусетно веше вплитайки русите надеждени коси около раменете на Йосифа. Сияйната луна, вдигайки зад планинския хребет крадешком ги дебнеше пращайки своите златни лъчи що милваха златисти коси. И унесени в забрава, вървейки бавно върху росната трева, Йосиф продължаваше да пее, ала се по тъжно и по тъжно. Защо и ние не сме като птичките, та свободно да си хвъркаме по света и вечер на вейка листозелена да се приспиваме с песни на любовта… О, в нас хората що има нещо по благородно отколкото у тех? Дали в съжителство. Па къде тая неспокост в птиците, едни да работят, а други да се ползуват по три да имат. Па коя птичка е умрела от глад, пред очите на своите дружки, когато те имат какво да ядат? Не… Не… Нема това у тех, Надя, мила Надя. У тех има само любов… любов – и той страстно  впи в нейни устни своите, Луната туку що изплува над хоризонта и хвърли пълна ярка светлина наоколо им.
Трепнаха те, спогледаха се уплашено, мислейки че некой ги дебне с горящ факел в ръка, ала щом видеха златната луна, усмивка осени техните лица и тръгнаха отново по сочната трева. Но тъжно вървеше Йосиф, скрита тъга късаше неговото сърце. Тъжна беше и Надежда. Тя знаеше неговата тъга.
И тук сред това вълшебно поле, почувствували само за миг това блаженство, те пак беха тъжни. Тъгата като прозрачно крило прекриваше любящите им сърца и давайки им да чувствуват всичката чаровност на пролетта на младостта, не ги оставяше, не ги напускаше, а скришом от време на време заставаше с всичкия си ужас сред тук.
– Ех… – въздъхна Йосиф неловко, изтежко и добави с боледистност – Надя, Надя, след два дена аз ще бъда далеч от теб, там дето ще убия най светлите дни от моя живот. Там… Там. Надя… там. В… казарм… и последната му дума заглъхна, замре, секаш че ли това беше дума произнесена от смъртноранен човек.
– – Йоско, недей се отчайвай. Идеалът кот вдъхна ти в мен, нека ти бъде подкрепа там. Живей с моята любов, живей с нашия идеал и ти леко ще прекараш тия черни дни – тия две години. Нали бъдещето е в нашите ръце. Нали чрез нашия светъл идеал ние държим бъдещето в нашите ръце.
– Две години… Две години… Каква пропаст… Каква бездна… Може ли… Може ли. Надя… Ах, Надя… О, смъртни тръпки ме побиват при мисълта, че само след два дена… само след два дена, моята свобода ще бъде робиня на палачите… Ах… – и той сложи целувка върху нежните устни, а сълзи като росни капки върху млади листца оресиха бледното надино лице…

-.-

Те крачеха сега по сочната трева, която като зелен голем кеневир покриваше просторното поле. Далеч, далеч зад тех оставаше безгрижно шумещата рекичка, а градът се по близо и по близо се изпречваше срещу им – шумелил, тъмнесил. Смех, замрел смех на морни хора – долиташе, а мълчеливобледата луна, се по високо и по високо се издигаше кред лазур, следейки любящите, но натъжени от тъга сърца…

-.-

След два дена Йосиф замина за София войник.

-.-

* * *

Една сутрин, в тъмни зори, гъста сива мъгла беше обхванала планинските върхове, а човек, полупрегърбен, обрасъл в току що побелела брада и торбичка през рамене с крива бодлива тояжка с впит, блуждаещ поглед в намрежена далгина, вървеше по пътя що водеше към София.
Това беше Иван, бащата на Надежда, мъжът на Мария. От тогава от този ден се биха минали вече неколко месеца. Сега той живееше сред шумната столица, при нов непознат свет, многохиледен свет.
Живееше той далеч от своето семейство, далеч от своята първа рожба, далеч от любима жена, от мили рожби, от приятели, роднини – далеч от тези и които по некога делеше своите скърби и ядове; Живееше сега той сред нови другари и щастлив беше с тех. Ала постоянно неспокойно, винаги печален, угрижен, замислен, той вървеше, живееше с мисълта „какво прави неговото семейство? Как е Надежда?“. И често пъти когато оставаше самичък, вървейки прегърбен под тежетса на некой товар, тогава той се спираше до некое дърво, облягаше се о него, и мислено се пренасяше далеч, далеч през полета, долини планини и реки – там при своето семейство, сълзите бликваха из хлътналите очи и се спускаха без шум, върху изнемощели бледи бузи, а сетне по отпочинал от тежкото бреме, наново закрачваше из широките многохилядни софийски улици. Той беше хамалин.
Слугувал от малък на хората, слугуваше и сега на старини.
Така тук в София, той изкарваше сравнително в родния си град повечко средства за живот и пращайки често на своето семейство. Черни медни гологони, увити грижейво в малки вързопчета; почнаха да се намират из неговите джобове. Щастлив за минутка е той…
Една вечер, това се случи през декември. Ветрове силно, зловещо духаше, вледенените дребносинкави снежинки се впиваха в омръзнатата земя, които подети от вихъра се повдигаха в снежен плен и засипваха, въвираха се в прихождащите.
Гарваните, прелитайки от клон на клон, от зграда на зграда зловещо грачеха, дирейки место, послон, да се укрият от бесния вихър, а беслистните голи акации, премръзнали, пръщяха, уговайки се една друга. Електрическите лампи създали своя атмосфера в снежния прах, мъждиво светеха.
Иван превит от студ, вкочанен, бавно престъпваше из цяла тъмна улица. Спре се той пред една ниска, мрачна къщурка. С премръзнали, вкочанени ръце изтежко той наблегна върху вратата и отвори и влезе в своята стаичка.
Счупена ламбичка окачена на стената мъждиво светеше. До малка масичка унесен в книга седеше неговия другар Владимир – млад 18-20 годишно момче.
Владимир бързо стана, посрещна Ивана, като изтежко поемаше задушния въздух, едвам държащ се на крака.
– Ех, че студено, чадо мое. – през зъби процеди Иван, който седна върху столчето, увирайки се около полузагасената печка.
Долнокачествените въглища мъчно горейки, издаваха смрадно задушена миризма, та често Иван и Владимир, биваха принудени да отварят прозорците или никак да некладат печката, а от собственото си дихание да стоплят на малката стаичка атмосферата.
– Студено, студено, чадо мое, крачка човек не може да пристъпи на вън без да не спре – говореше Иван. Той с особена радост назоваваше Владимир с името „моето чадо“, а Владимир беше сирак. Не помнеше нито баща, нито майка и как мило и драго му беше когато Иван се обръщаше към него.
– Мое чадо…
– Да, много студено е, мой дедо тази нощ. – отговори той, Владимир.
– Не помня такъв студ, Хем студ, наистина студ, не се шегува зимата… – говореше Иван, триейки костеливите си ръце – не помна в живота си подобен студ. Тежко и горко оногува, който нема нито хлеб, нито дърва. Ех, чедо мое – с тежка въздишка, спомняйки си за своето семейство, тъжно клатейки глава, продължи Иван:
– Жена и деца съм оставил без троха хлеб и клечка дръвче. Кой знае как са те – и сълзи нахлуха в хлътналите очи.
– Дядо мой, не плачи. Може би некой ден и на нас ще се усмихне щастието, може би и ние ще заживеем както се живее.
– Да! Чадо мое, но кога, кога ще бъде това2 Кога ще доде този ден?
– Ще бъде некой ден. Тогава и ние ще бъдем сити, весели, радостни. Ех, мой дедо, аз зная че не аз, че не ти сме виновни за нашето нещастие. Ти добре виждаш, че нашия труд, нашия непосилен труд, че нашите безпокойства, лишения, служат като кърмило, от което се кърмят много малко хора, живейки си в щастие, в радост. Но, дедо, това кърмило вервай, от ден на ден се изчерпва, намалява и не е далеч дена когато то ще обезкърме. И тогава именно, брат срещу брат ще се подигне и ще стане нещо нещо страшно, небивало в човешкия живот.
– Ех, чадо мое, време е още далеч, много далеч. Аз още от ранни младини го очаквам, а то се не идва. И дали ще доде некога, мое дете, мое чадо!
– Ще дойде, мой дедо, този ден ще дойде, защото требва да дойде. Така ни говори самия живот. Но вгледай се добре, вслушай се в неговия глас и ти ще чуеш как живота говори. О, мой дядо, живота много ясно говори. И говори той, говори високо, ясно и строго. „Справедливост, Справедливост, Истина и Любов помежду вас възцарете, о хора.“. Така говори животът, дедо мой, така казва и предрича борба, страшна, грозна, небивала борба, за да възтържествува справедливостта, истината, любовта. За да възцари мирът. Ех, дедо, дедо мой, нима днес това е справедливост. Ти на стари години да ходиш по чужбина, да скиташ немил недраг, далеч от жена, далеч от рожби мили, скъпи, още повече оставил болна девойка? Нима за нас, ние които даваме живот на всички, нема лекари които безплатно да преглеждат нашите майки, бащи, братя и сестри, нашите рожби. Нима за нас нема безплатни лекарства, болници, легла, храна. За нас, ни които даваме живот на всичко, без живот ли би требвало да сме?!
Али тия великолепни палати, що стърчат ней там сред столицата, грамадни къщищо издигат се дори в сините небеса, разкошно уредени, потънали в мека синкава светлина, нима би имало нужда от всичко това, когато ни сврени тук из бордей гинем опи сраден пушеш. Нима не се чуват жалките писъци на клетите вдовици, на бедните сираци. За тех нема ли коричка хлебец, изкрица огнец. – продължаваше да говори Владимир. Гласът му беше нервен буен, отначало, а по сетне той утихна и спокойно, без жестикулации, проникнат от истината и от великата тайна скрита в битието, що в скоро бъдеще ще се отри и възтържествува, разправяше медено и мелодично. Иван, слушайки га, в душата му се будеха спомени от рано детство и той възмечта да бъде млад, надъхан с идеи живейки сред младежи по душа, човеци; мечтател, борещ за светла бъднина, а вихърът от вън злобно виеше, реката в прихмех оплакваше некое вкочанено сираче, или измръзнала сирота, свита до некой ъгъл протегнала ръка за милостиня.
– Ех, дедо, дедо мой, аз млад съм още, а какво ли не съм препатил, какво ли е е видела моята глава и защо ли толкова рано, вече бели косми тук таме се подават. Останах сирак, млад сирак, баща и майка не зная. Зная само едно – 4-5 годишно дете бех тогава и ходех аз с един слеп старик от врата на врата, събирайки остатъци от трапези. С тояжка или за ръка аз водех този старец. Той беше слеп. Него аз знаех за мой баща, за моя майка. Един той, слеп изнемощял беше моя баща и моя майка. Ах, де го той, где? Понекога ние стоехме край черковната врата, той протегнал ръце сухи, чакаше милостиня, докато черквата се изпразни… Но един ден, това беше такъв зимен ден, каквато е тази нощ, ветърът пищеше така силно и вихрено беше както сега, мразът щипеше нашите уши, вкочаняваше голите ни меса. Цел ден ходихме и нищо не ни дариха, а на места дори ни хулеха и ни се заканваха, това го помня като сега и ще го помня дор искрец живот в мен искри. Бехме премръзнали. Късно през ноща се прибрахме у дома, в схлупена барака. В газеничето немаше нито капка светило, нито искрица огнец в пробитото мангалче, нито трохица хлеб в торбичката. От студ вкочанени легнахме един до друг… Ех… И ужас, дедо мой, ужас, когато на сутринта в ранни зори се пробудих, станах, стареца – моя май, моя баща, превит на две, беше студен като лед, с изцъклени очи, устремени не ще в ледената атмосфера. Ах! Тия очи, тия изцъклени очи как гледаха тогаз. О, вервай и сега гледат се още така, страшно загадъчно; Тез бисери… Ах. И от тогава, сам самичък, аз израснах в този свет, сам самичък сред толкова хора. Утруден, ден и нощ аз работех за парче хлебец и кът подслон, где завивка где без покривка. От град на град, от село през село. Познавам обширния свет. И ето ме тук от неколко месеца в столицата на България, моето мило отечество, роден тук, ала израсъл без милувки и целувки, под гнета на тежкия труд. Ех, дедо, дедо, такъв е нашия живот – мрачен тежък утруден. И всичко това като си помисля че е минало през моите 20 години, о, иде ми ужасна мисъл, да имам сила, бих всичко сринал в един миг и бих създал нов свет, нови хора – човеци, между които да живее щастието и братството.
– Ех, чадо мое, къде тая сила у човека… И аз бих искал и един замах да срина всичко до основите, и да създам нов свет, нов живот, човеци – но, ни сме слаби, слаби!
– Не, дедо мой, не, ние не см еслаби! Това, което отделния човек, аз, ти, които и да било друг, не можем да стори, самички, ще го направим аз, ти, всички, щом се сдружим. Наистина бавно у човека се пробужда знанието, мъчно човек обиква истината, но веднъж човек озарен от нейните лъчи, проникнат от любов към нея, той нестрашимо върви се напред и напред. За него нема пречки, трудности и лишения, защото именно в тех той сеща най големата радост, щастие. Зората на истината вече проблесква през мрачния хоризонт на заблуждението. Хората се пробуждат от дълбокия сън, в който от векове са приспивани. И не е далеч времето когато до вчерашни роб ще нададе силен зов. Зов на отмъщение, на разплата. – С висок и заканителен глас рече Владимир, а в това време вихъра изпище край прозореца.
Чу се гмерса песен и утихна.
Изви наново вихъра вой страшен и донесе шум, глъчка весели гласове. Иван и Владимир се вслушаха. Песента ставаше по ясна. Веселите гласове се усилваха и не след много, вратите на стаичката в която живееха двамата другари се отвори, на която се показаха няколко младежи.
– Здравейте, другари.
– Здравейте. – отвърна им Владимир.
– Добре дошли. – добави Иван.
– Добър вечер.
– Добър вечер.
– Заповядайте, елате, седнете, млади, мили момци. – говореше Иван, като скочи от стола, и весело пъргаво се раздвижи, секаш младините у него се възвърнаха в този момент.
– Другари – говореше един от дошлите младежи, който подаваше дружелюбно ръце към Иван и Владимир – да вървим! Наистина малко късно, ала се така не е късно.
– Где? – попита Иван.
– На вечеринка, дедо. – обади се Владимир – аз забравих да ти обадя, като ти доде. Тази вечер имаме вечеринка, другарска среща в нашия дом.
– Да вървим. – додаде друг.
– Да вървим, времето минава. Часът е вече 9. Скоро ще захване. Чудесна сказка има тази вечер.
– Деца мои – обади се Иван – Прощавайте, аз не ще мога да дойда. Оставете мен стария.
– О, не, не, дедо, и ти ще дойдеш. Ела с нас, между нас има много по стари от теб, но секаш са като нас млади, живи пъргави, засмени. Да ти е мило да гледаш на техните побелели власи. Хей, до самите им рамене са достигнали – обади се трети.
– Дедо, ела, ела виж как живеем и ни бедните презрените, нахоканите, гладните, неадните – каза Владимир.
– Чадо мое, остави мен стареца, какво ще прося – настояваше на своето Иван, ала секаш неговите думи звучеха:
– Аз не ща, но ще дода. Езикът не иска, но душата, сърцето искаше. Вземете ме.
– Хайде, дедо, хайде – добави Владимир, и наметна върху му своята пелерина; а Иван без да укаже никаква съпротива тръгна.
Късно през ноща, песни огласиха далечния квартал.
Ветърът пищеше, а Владимир хванал под ръка Иван, под гъста пелерина вървеха мълчешката, сияющи от радост и възторг от новия живот що пълнеше гърди, а младежите се по силно и по горещо пееха песента, под която буйно кръвта в младешките гърди играеше…

* * *

… Ден из ден минаваха.
Надежда лежеше болна, от ден из ден по тежко.
Баща й далеч от нея, далеч от семейството, прегърбен от изнурен товар сновеше из софийските улици, а Йосиф сред множество войници постояно неспокоен, беше унил, наскърбен и от как е войник, той вече на няколко пъти ходи при своята Надя…
След вихрена зима иде пролет.
Хей полетата наново се беха покрили с зелена креха тревица. И тогава когато дърветата едва що укичени с млади, малки зелени листенца и ниявта покрити с ниски буйни житца, а тук таме измежду тех в полетата се белееше разцъфнала слива или търнинка между клоните на които се гушкаха старите познайници мили гости – малките славей, дошли от топла страна, пеейки ненаситно от рана сутрин до късна нощ; а в сините небеса цел орляк от лястовички църтат песни за пролета, карайки всичко да усеща младостта.
В тия дни когато слънцето и мило и леко трептящо изплуваше над хоризонта в пурпурна трептина, огревайки с своите лъчи кристалната росичка, която като дребен маргарит блестеше върху крехката тревица, а вечер когато се надвесваше над запад изпълнено с живот, пращайки последни поздрави за лека нощ, захождаше бавно, бавно.
Тогава в един от тия дни Йосиф получи писмо от Надежда. Смъртна бледност покри лицето му. Тутак си той, напусна незабелязано казармата, през полето и пое една малка тесна уличка. Той отиде в къщата на Иван, ала Иван не беше там. За минутка Йосиф се замисли и прошепна:
– Той е на гарата – и погледна часовника – Конвенциалния влак не е пристигнал.
И той се упъти към гарата, намери Иван отпред до един железен стълб, свил ръце като молящ християнин, взорем очи неще из изгубената от дим безкрайност в които едвам прозираха старопланинските върхове, а от там неще от далеч секаш долиташе скръбната песен на Мургаш планина.
– Где тук ли си? – рече Йосиф.
– Да! – обади се сопнато Иван.
– Аз те търсих у дома?
– Защо, синко? – бързо, уплашено замига Иван, като впи плахо очи в Йосиф, секаш прозираше некоя ужасна тайна.
– Аз отивам у дома. Имам отпуска!
– Дома ли? – запита студено Иван.
– Да! Хайде да вървим заедно.
Иван се замисли и сетне шепнешком, секаш през сълзи прошепна:
– Как да отида, Йоско, когато толкова пари требват. Искам. Искам да отида, но кога. Или не, нема да отида. На вземи това и дай го дома. Той бръкна в джоба си и извади едно вързопче и го подаде на Йосифа.
– Дай това в къщи и поздрави всички. Аз съм добре и им кажи, ще работя дор сили крепат снага и крака. Нема да ги забравя. Важи как е Надя.
Йосиф взе вързопчето па по мисли за миг дали да покаже писмото от Надежда, ала почувствал се безсилен и не го показа, а почна с заобикалки  да го уверява да заминат заедно още сега, но Иван отвърна:
– Ех, синко, сега в тия дни работата е най усилена. Вервам ще падне некоя друга пара, а това каква голема помощ е за в къщи – или не за Надя, за Надя ще бъде благодат. Йосифчо, ти ще се върнеш дома, знай това добре, но ето още едно мое задължение. Пиши веднага как е Надежда. Скоро от дома нема никакво писмо. Колко дена имаш отпуска?
Йосиф за момент се стресна, замисли, па отвърна:
– Десет дена.
Излъга той за да не хвърли съмнение у Ивана иначе требваше да каже самата истина за писмото що бе получил бе днес, а това бе равносилно като гръм от небе да падне върху Ивана.
– Десет дена. – повтори още веднаж очудено възрадвано – десет дена, много добре.
– Вардааа… чу се силен глас зад тех и тежък олнибус, пълен с пощенски пакети, карани от двама преносвачи бавно, бавно отмина.
Звънеца удари вече трети.
– Сбогом, дядо. – набързо и с тъга подаде Йосиф ръка Ивану.
– Къде отиваш Йосифе? – стреснато, секаш се пробуждаше от сън, запита Иван.
– Отивам, влака заминава!
Иван побледне и за миг помисли да се качи с Йосифа, а влака наближаваше вече. Той се затече, направи няколко крачки и се вгледа след влака.
Вперил очи втренчено той гледаше, гледаше и като че ли нищо не виждаше. Гледа той тъпо безчувствено в мрачната, сива непрогледна мъгла – дим на отминалия трен – Сън – И той се моли да си спомни где се намира. Дали из мрачно непрогледната стая в кревата или летящ из бездната на некоя пропаст, а трена се по далече и по далече бяга из просторното поле, летящ като некой бесен вихър без пречка, свободен, а Иван стоеше сред перона на гарата и се така тъпо и безчувствено гледаше в сивата непрогледна мъгла – дим що влака оставаше след себе си и гледайки така тъжно, болезнено, през ума му, като на кинематографическа нишка се нижеха картините на неговия живот, от рано детство, дори до днес, което като откъснато облаче се губеше сред синевата на небесата. И той си спомни как беше останал сирак немил недраг, несретник, далеч, лишен от горещи майчини милувки, сред зимни вихрове, през кална, кишевата неприветлива есен, сред горещо лето и прохладна, чаровно раскошна пролет, той е се един и същ: тъжен, изруган, треперящ, гладен, жаден, наруган, прогонен с наведена глава –  ту тука на едни врата, ту там на други. Слугуваше той ден и нощ, нощ и ден, и така с болка в сърце, с ранена душа той усещаше как младост и сила, здраве и красота минаваха и отминаваха. И ето един ден той се усети вече стар, без да е видел младост. Всеки му немил, недраг – слугуваше той на всички. Слуга сам на себе си не бе. А как му се искаше тогава когато, той почуствува че се още е млад, поне за миг да послугува на себе си. Но… И той вижда пред себе си свойта дъщеря, свойта. Мила Надя и впи в нея жадни очи, гледа и не може да я познае: отпаднала, с бръчки на лице, вхлътнали очи, едвам дишаща, тя пристъпва подкрепяна от жена, също такава слаба, бледа, испита с очи подпухнали от беснение. И гледа се те тримата очудено, страшно, плахо. И чува се вик, слаб, сърцерадирателен сред опустелия перон, и с протегнати ръце Иван се хвърля в обятията на своята жена, своето дете, и, о, ужас той прегръща студения стълб. Той се сети. Поогледа се и мисли да бяга, ала ето на среща му се показва една група негови другари, преносвачи.
Те беха пияни, и като се блекоха подхвърляха си обидни заядливи шеги, мъчейки се поне по изкуствен начин да си сдадат усмивка на лицето, ала много грозно изкривяваше тя безкръвните им, черни лица. Тази усмивка бе далеч от оная мила, игрива усмивка, която некога още когато като деца на майчината цица са сукали топло мляко.
– Хей, Иване, дедо Иване – обади се един из между тех, като изнтежко повлече левият си долен крак.
– За какво си се домислил, хей бе старик? – добави втори.
– Падна ли, падна ли нещо. Ха, а? – добави и трети.
Иван се сепна като попарен и немо поклати глава, в смисъл на отрицание.
– Лошо, лошо, братя. Толкова свет се проточи, а сетне пари нема кой да ти даде. Никой не си дава багажа! Всички хамали кат нас. Безобразие. – викаше и натякваше един от тех.
– То се е видело че нема. Ще настане плач и ридание по израилската зема, чувал съм да говорят, ала като че ли при нас ще стане. Ех, пусто лошо време. Гладни години…
– Не плачете братя, Сега инте… нте…рнационала обади се наново, ще се падне, поне за капа ракия сладка.
И наистина Интернационала пристигаше. *
Хамалите се раздвижиха.
Гарата се изпълни с хора, а сетне полека полека пак се изпразни, опустя, стоеше само Иван се така, нем, бледен, с изътак поглед впит не ще далечкъм обширното поле, там далеч в далечината към където занима влака.
– Хамал! – обади се от близо до него един висок, елегантно облечен, с възвити красиви малки гъсти мустачки и с питане на очите, млад господин.
– Хамал – повтори той – едно куфарче.
Иван трепна замисли се за миг и с жадност и ловкост сграби куфарчето и тръгна след момъка, прегърбен.
И вървейки така Иван си спомни за Йосифа, който седнал в стола на купето, нетърпеливо болно следеше как дърветата, телеграфните стълбове оставаха след него, а полетата и планините се сгритеха, унесени в захлас играеха секаш дивен танц, под звуците на вълшебна музика. Изведнъж пред него се мерна малка къщурка, кантонче, познати върхове, а хей от там далеч се долавя вече и сив дълъг пушек, сетне комина високо. Това е фабриката, това е неговото родно градче. И трепна той, сърцето му заби, секаш ще изхвръкне из гърдите. А там, хей на отсрещния баир се показа и казармата. Влака извири продължително, отчетливо. Спре, а Йосиф слезна и тръгна из пътя за в къщи блед, умислен с наведена глава.
– Хей, войнико! – дрезгаво извика некой.
Йосиф трепна и вдигна глава и срещна избледен проницателно острия поглед на офицер.
– Какво желаете г-н Полковник? – добави Йосиф, удрайки изтежко десния си крак до левия, отдавайки чест.
– Ти войник ли си?
– Тъй верно, г-н Полковник – отчетно, ясно високо отвърна Йосиф
– Ъ… – провлачено, произнесе полковника – войник така ли ходи?
– Съвсем не така, г-н Полковник.
– Върви! – строго и наперено заповяда офицера и промърмори нещо из под дебелите вежди, обрасли в гъсти руси косми.
– Слушам, г-н Полковник.
– Върви – повторно и по строго добави офицера и не забравй че си български войник, сволач.
Йосиф пламна в огън, спре се за миг. Кръв нахлу в очите му, притъмне му; и ето че си спомни за Надежда, за своята „Надя“, за която беше дошел. Спомни си и с бързи крачки наново поде пътя като изпъжка изтежко. Глухо, сърцераздирателно „Ах“ се откъсна из неговите гърди и замре върху побледнелите му устни.
Вървейки така, той неусетно беше вече стигнал до къщата на Ивана. Неколко, само неколко крачки го делат от нея, от къщата или не, не от Надя, от неговата мила Надя. Сърцето му биеше, ще се пръсне, ще изхвръкне! Той се спира, спира се и пристъпва, пристъпва и се спира, а на среща му стои жена, плаха, бледа, гледайки го немо, с отворени уста, неусетно вик да нададе.
– Добър ден. – едвам чуто прошепна Йосиф.
– Добър. – отговори му тя и спря, а сълзи изпълниха угаснали, увехнали очи и с протегнали ръце тя прегърна Йосифа и ридаеше. Ридаеше и той. Ридаеха двамата и смъртно пристъпиха към къщата, прозорците на която беха покрити с пердета, и спрели се пред прага ридаеха и стоеха.
– Стига толкова, лельо Марио – и пристъпи той прага, влезе вътре, спре се за миг, а Мария стоеше смъртно вцепенена, секаш уплашена от вън, стоеше и не смееше да влезне.
– Надя…, здравей…
– Здравей, Йосифе – отвърна, тя секаш не е болна, и усмивка радостно осени нейните усни, а руменина заигра по нейните бузи.
„Каква душа“ помисли Йосифа и пристъпи тежко, подавайки ръка, като повтори още веднъж с по голема самоувереност:
– Здравей, Надя.
– Здравей Йосифа, по бодро и по живо отвърна тя и се опита да се дигне, ала бесилна тя само се помести на леглото без да може да се изправи на крака. Тя седна, сияюща, възрадвана.
Здрависаха се и впиха очи един в друг.
Гледаха се така само миг. Надя се усмихна. Усмивката й беше тъжна, скръбна, макар да правеше усилие весело да се усмихне. Тя тихо зарони сълзи. Заплака и Йосиф.
– Надя, недей плака.
Той държеше нежната ръка в своята.
– Йосиф, али ти защо плачеш?
– Ех, Надя, Надя.
В това време Надя се закашля. Силни остри звукове пронизваха нейните гърди. А Йосиф с болезнен поглед и затаен дъх гледаше как парчета се късаха от нейните дробове; как миг след миг нейните дробове ставаха се по малки и по малки, как и без това обезкървеното лице ставаше се по бледо, по тъмно. И тази печална гледка усилваше неговите сълзи. Той плачеше сега като малко дете.
– Йосифе, стига плака.
Сконфузен от този благ намек на Надя, той спре.
Надя хвърли поглед към Йосифа. Погледът й беше слаб, неиздържан, клепачите скоро се уморяваха, затрепваха и болезнено прикриваха небесносините й очи, в дълбочината на които се още се четеше едвам забелезена искрица на живот, всичко останало говореше за приближающата, неминуема смърт.
Вратите се отвориха. Мария се показа едвам сега при тех, след като дълго беше плакала навън. Пресилено тя се усмихна и запита Йосиф:
– Виждал ли си Ивана, как е той?
– Добре е той, ето праща малко пари. – и той подаде малкото вързопче, което Иван му беше дал на тръгване.
Мария взе вързопчето, а Надя слабо отвори очи, дишайки дълбоко и често; задушавана от струите на въздуха които поемаше. Отслабнала съвсем, тя едвам се повдигаше обръщайки се едвам ту на едната ту на другата страна. Лежаща повече на едната страна, тази страна беше посинела. Там тръвта свободно не циркулираше и както растение лишено от слънчеви зари, сложено в тъмно влажно место, бледно увехва и загива, така и кръвта в тия места беше променила своя цвет.
– Майко, – с слаб глас тя се обади – малко студена пресна вода.
Мария тутакси взе малката стомничка и се затече на вън през двора, към чешмата която не беше далеч от техната къща, а Йосиф като огледа неколко празни лимонадени шишета на прозореца, искаше да я пита нещо, когато тя отвърна наново очите си и хвърли поглед в него. Йосиф изтръпна. Този поглед беше поглед на последни усилия, поглед на много блажени минути на пламена любов. Надя надигна ръка, бледа безпомощна ръка и я сложи върху неговите. Йосиф инстинктивно се надвеси. Наново тя повдигна ръката си и така лежаща я сложи върху неговото рамо.
– Драги, скоро скоро ще умра.
– Не. Не, Надя, ти нема да умреш – и той впи устни в нейните, а тя жадно прие целувката му.
Обмаляла, унесена в блаженство, може би последни минути на последно блаженство, ръката й увисна, смъртна бледност покри лицето й.
Йосиф се стресна уплашен.
– Надя, Надя, какво ти стана?
Тя мълчеше. Уплашен той взе чашката с вода и поръси бледо смъртното й чело, засенено от тънки руси плитки.
Надя трепна, отвори посинели клепачи из които се показаха възродени поглед на сините й очи.
– Драги, Йоско ще умра.
– Не. Не, Надя, ти нема да умреш.
– Ще умра… аз чувствувам… усещам…
– На кого ме оставяш, Надя? Ах, Надя?
– Йоско много девици има като мен нещастни. Работи за тех. Служи на тех. Спаси тех. Аз отивам. Отивам с убеждението че ти ще се грижиш за хилядите наши братя и сестри, които изнемогват като нас, жертви ненавремени. Нали ти чрез своята любов, към мен, към нашите братя, към нашите сестри ме издигна до висотата, да обичам всички, да милея за всички. И чрез любов съм всички да бъдем щастливи. Ах Йоско, мой, недей се опитва. Недей плачи. Чрез жертви нали ние ще издигнем кумира на всеобщо блаженство. Нека моята смърт бъде гаранция за нашия идеал. Жертвите са хиляди.
– О, проклятие, мизерен живот – провикна се Йосиф.
– Не, Йосифе, мой възлюбени, ще дойде друг, по щастлив, по лъчезарен, като се ходи из цветя на светлината. Посочи този път на хилядите наши братя и сестри, тъй както го посочи и на мен.
В това време майката се връщаше, тя влезе. След нея влезоха и двете по малки братчета на Надя, които щом съгледаха Йосифа, с присъщата на децата любов да обичат от сърце когото веднъж са обикнали, се хвърлиха върху му и овесиха с радостни викове на раменете му.
Но тъкмо сега когато децата потъваха в разгара на своята радост – стана нещо неочаквано, ужасно и страшно.
Тя с неземна радост изпълнени очи, тя гледаше как Йосиф се радваше на нейните братчета, и току що усмивка засеняваше нейните устни, изведнъж силно тя почна да кашля, замъчи се. Очите й напираха да изкокнат от орбитите, и кръв обле нейните устни. Тя примре. Майката нададе страшен писък, пискаха и децата, едното увиснало върху врата й, а другото мушнало глава в полите й.
Йосиф се замая, вкамени се за миг, но скоро подхвана Надя, издигна я и я сложи на другата страна, бършейки кръвта от нейните вече безкръвни сухи, напукани тънки усни.
Кръвта не течеше.
Мария, треперейки се доближи и почна да промива с току що донесената студена вода нейното бледно, но гордо и умно чело.
Надя тежко дишаше, склопила сини потъмнели клепачи, върху които дълбоко беше набелезена дебела бразда, черта от черна смърт. Това беха вече първите признаци на близкоприближаващата се смърт.
Йосиф се доближи до Мария, прошепна нещо и излезе навън. Той отиваше за лекар. По пътя той се отби в телеграфическата станция и съобщи на Ивана, незабавно да тръгне.
Лекарът пристигна. Даде своите последни научни напътствания и си отиде.
Йосиф стоеше изправен до леглото на Надя и втренчено гледаше в нея. И гледайки така, погледат му се повече и повече проникваше в душата й, в гърдите й и пред него се откри една бездна. Той откри оная тайна, която диреше и която беше толкова ясна. Той виждаше сега как гърдите й се подигаха и като че ли не беха жив организъм, а празнина, и това което крепеше живота, липсваше от там. Само едно малко смътно петно, което като сви откъслачено облак над хоризонта надничаше на едно от кюшетата на тази празнота.
„О! Това нима е нейния бел дроб? Тука нема живот!“, помисли той и костите му настръхнаха. Той пребледня, сърцето му се сви и тревожно заби. Неспокойството едвам сега обхвана неговата душа.
Времето минаваше. Слънцето отдавна бе залезнало. Хладина лъхаше сред, а аромата на полски цветя подхванат от лекия ветрец се носеше отдалеч. Славеите радостно в усоите пееха предсъни песни за благат сън. Настана вечер, нощ. Селото потънало в ведрата тъма сладко спеше. Звездичките трепкаха бавно сияйно. Луната светеше тихо, ала мрачнина едвам доловимо покриваше нейното светлосияйно личице. В стаята на Надя бледо мъждукаше слабата светлина на малката лампичка, в която се мяркаха настръхнали фигури.
Мария и Йосиф вперели очи в Надя, тревожно следеха всеко нейно конвулсивно движение, а малките й братчета уплашено с затаен дъх стоеха до креватчето й.
Надя тежко поемаше въздуха, тежко метайки се в безсъзнание. Върху батистената блузичка личеха петна от още незасъхнала кръвИз под разкопчаната блузичка се откриваха девствените й форми, лишени от жизнен сок.
Майката и бащата на Йосиф – Екатерина и Павел Селин беха тоже тук, често потъваха в сълзи.
Изведнъж, силен тревожен глас наруши смъртния въздух, царената тишина.
В конвулсивни движения, Надя започна да напряга слабите си мускули на своето тело и изпъшка:
– Ще умра.
Далеч нейде из тъмнината, летейки с светкавична бързина изпище трена.
– Татко, ела по скоро – викна тя, щом чу сигнала на машиниста.
– Надя…
– Йосифе – обади се тя и протегайки ръце овисна върху него, а Мария обляна в сълзи припадна в обятията на йосифовата майка.
Некой похлопа на вратата. Павел отвори, Иван влезна.
Мария нададе вик.
Настана тишина.
Надя се сепна.
Йосиф се отръпна.
– Татко!
– Дъще, Надя, дете мое…
И пак настана тишина.
Сетне… сетне, децата писнаха в звучен хор…

* * *

Беше зора. Руменотрептяща зора. Петлите пееха на разсъмване. Пееха и славеите, които с своите стрели пробуждаха природата от вълшебния сън в който морефей тъй благатко и сладко беше я приспал снощи…
Ето слънцето сияйно, изгрейно, оръсено от дребна маргаритна роса, сред пурпурна зарина се показа от там далеч из зад далечни хоризонти и полека бавно с лъчи сребристи зацелува редом планини и полета, долини и падини, миризливи ливади и секаш нашепваше за красив земен рай…
Лъчите вече надничаха и в малката стаичка, огревайки смъртнобледото лице на Надя. Отразено от него те огреха Йосиф и той трепна. Подигна очи и впи поглед в слънчевите зори, в слънцето, а сетне погледна на Надя и прошепна:
– О, Жертва, жертва, чрез жертви ние ще изградим храма на всеобщочовешкото блаженство.
И с нова сила, с ново вдъхновение, той впи поглед наново в надиното лице; което секаш сега не бе безжизнено, безкръвно а онова некогашното в игривите дни на техната любов, когато той й говореше за бъдещите дни, за семчовите бори, за безцената любов и унесен в неемни блаженства, той впи целувка в смъртните усни шепнейки:
– Жертва, Света жертва, Мила жертва.

* * *

Христо Гоцев
1910-1914