Author Archives: admin

Укриването на Моша Пияде

Posted on by

В своите спомени* Стефан Христов – Гърка, виден царибродчанин, разказва за организацията по превеждането на Моша Пияде** в България, през април 1922-ра година, по случай провеждането на среща между ЮКП и БКП. Ето и какво пише:

„ … В началото 1922-ра година заминах за Белград. В редакцията на в-к „Независтни радник“ заварих другарите Барайчевич и Моша Пияде. Казаха ми тогава, че е предстоящо прехвърлянето на Моша Пияде в България… Моша Пияде тръгва от Белград вечерта на първата събота на втората половина на април. В чакалнята на царибродската гара го очаквах аз. Неговият багаж бе само ръчна чанта. Легендата за пред любопитните бе: той е лекар от Пирот. Повикан е да прегледа болната сестра на Константин Гоцев – Дука***. От гарата вървяхме заедно, за да му покажа дома на Гоцеви. Пристигнахме до млекарницата на дядо Гоце, бащата на Константин Гоцев. Уговорено бе там да ни чака Коце Гоцев****. Дядо Гоце не беше посветен в работата. В млекарницата заварихме двама-трима посетители, които закусваха. Обръщайки се към Коце, казах: Доведох доктора, който чакахте да види Дука. Бях на гарата и господина ме помоли да му покажа къде живеете… Моите думи чуха и намиращите се в млекарницата хора. Константин Гоцев пое “доктора” и го изведе през вътрешната врата на млекарницата, за да го заведе в стаята, където лежи болната му сестра…. След обеда, в часовете, когато започваха разходките по пътя за село Градинье, отидох у Гоцеви и изведох Пияде…“

Същата история е разказана и от Христо Андонов, на страниците на „Царибродски родослов“:

„… През м. юли, 1922-ра година, за IV-тия конгрес на БКП, Константин Гоцев участва в нелегалния канал за укриването и превеждането на Моша Пияде, Душан Цекич и Живота Милойкович /видни югославски комунисти/.

За да бъде разпознат, Моша Пияде при пристигането си на царибродската гара, трябвало силно да попита: „- Моля Ви, Господине, бихте ли били така любезни да ме упътите къде живее Дука Гоцева, знам че е в центъра на града, но не съвсем точно“. Стефан Христов е бил определен за посрещач и го отвежда до дюкяните на дядо Гоце Мадов, където го очаква Константин Гоцев…”******

Предполагам, че поради непознаване на историята на БКП, автора Христо Андонов допуска фактологически грешки, тъй като през 1922-ра година БКП не провежда конгрес.

* стр. 51-52, “Пътища извървени”, Стефан Христов, ПАРТИЗДАТ, гр. София, 1979 г.

** Моша Пияде – активен член на югославското партизанско движени, бележит югославски комунист, съратник на Йосиф Броз Тито, създател на ТАНЮГ.

***Дука – единствената и най-малката сестра, по това време 22-годишна

**** Коце, галено от Константин

***** стр. 260, „Царибродски родослов 1851-1951“, Христо Андонов, издава Народна библиотека „Димитровград“, Пирот, Сърбия, година на издаване – неизвестна

Стихове и Проза на Христо Гоцев

Posted on by

Христо Гоцев е част от богатата просветна и литературна история на Цариброд. Както вече споменахме, той завършва Самоковската гимназия и се завръща, за да преподава в царибродска околия. В книгата си „Царибродски родослов 1851-1951“, авторът Христо Андонов определя Христо Гоцев като един от най-изтъкнатите интелектуалци за времето си заедно Васил Сливков, Власаки Алексов и др*.

През 1909-та година Христо Гоцев публикува за първи път своите стихове и проза в първата печатна книга в Цариброд „Стихове и проза“. В нея са отпечатани лирика и два разказа „Пред шестквадратния прозорец“ и „Ковачът“, посветен на А.Д.С*. Книжката с червена корица е отпечатана в царибродската печатница „Минев и Хаджиев“. В същата година „Минев и Хаджиев“ започват да издават и в-к „Нишава“, където са публикувани други три разказа на Христо Гоцев – „Една зимна нощ“, „Вдовица“ и „Край река Сава“, написан в Загреб**. В народна библиотека „Детко Петров“, Димитровград, Р. Сърбия, е запазено изданието. То попада там от Царибродското бежанско читалище, което в периода 1940-1944 се завръща в Цариброд от изгнание.

През 1994-та година, Богдан Николов издава Царибродски културно-просветен летопис, където са преиздадени творбите на Христо Гоцев***.

В семейния архив на Мария Гоцева /пра-племенница/ бяха открити три негови стихотворения, написани през 1915-та година, докато е бил на служба на гара Змейово, България и ръкопис на неиздаван роман, написан в периода 1910-1914. Очаквайте тяхното публикуване в блога.

*стр. 93, „Царибродски родослов 1851-1951“, Христо Андонов, издава Народна библиотека „Димитровград“, Пирот, Р. Сърбия, година на издаване – неизвестна.

** в-к „Нишава“, брой 13-15стр. 2-3, рубрика „Подлистник“, 1909-1910, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София

*** стр. 52, стр. 56-64, „Царибродски културно-просветен летопис“, Богдан Николов, Агенция за българите в чужбина, София, 1994

Бедна си…

Posted on by

Бедна! Бедна си ти… бедна!

О! Дево, моя прелестна,

слабо си тело в премена

едвам, едвам се прикрива;

Но, богата си ти, богата!

О! Дево моя, прекрасна;

затуй, че душати нежна

извор е на любов желана!

Вдовица

Posted on by

Току-що нощта се прощаваше със своите последни милувки на живота, а деня се готвеше да я замени – това бе в зори, когато една жена, обвита в дрипи, излезе из къщичката, която се намираше на ъгъла на улицата „Ник…“. Жената беше бледа, уплашена, невчесана… Скоро тя се упъти към друга улица… Отначало тя вървеше ту бързо, ту полека. Погледа й беше страховит, от време на време тя се спираше, напрягаше слух и гледаше с изумление да не би някой да я следи…. И вървейки така, тя уплашено се спря и прошепна „- Где съм тръгнала, нали това ще е престъпление?“ – сетне се замисли и пак тръгна като рече „- Не! Това не ще е престъпление“… сега тя вървеше бързо стихийно – по-бързо от вятъра, по-стихийно от халите… Тя искаше да пристигне рано, много рано, докато още никой няма, докато още всички спят в топлите легла, докато още царува нощната тишина – да пристигне там, където беше намислила, нощта беше тъмна, нощ от новолуние… Звездичките бавно, страховито трепереха и незабелязано чезнеха пред ясната зора, а студът сковаваше всичко в ледените си окови, а дребните сипкави снежинки съхнеха от неговата суровост, които подети от вятъра, стихийно се носеха надалеч… Жива душа никъде не се мяркаше, хората спяха в топли легла, пилците – под покривите на стрехите или хралупаците, … а тя, жената, се вървеше, вятъра подемаше дрипите й и ги усукваше около слабите й крака: развяваше невчесаната й коса, а дребните сухи снежинки плътно се впиваха по нейните безкръвни меса… Сега тя не чувстваше студ, мисълта й беше в едно „- Колкото по-рано, толкова по-добре. Малко дръвца за нейните деца…, а там?… там има много дърва…“. И унесена в тия мисли, тя все повече и повече усилваше вървежа си… даже тичаше понякога… и ето тя пристигна най-сетне до желаното място, там където тя виждаше спасението, щастието, живота на своите деца... Сърцето й силно заби, краката й прималяха, тя се спря и се замисли „- Ами ако ме хванат, ако ме затворят? А тогава какво ще стане с дребните ми дечица?“ и разколебана тя рече „- Не, ще ме хванат“ – и се върна надире тичешката, да не би някой да я е съгледал и отгатне нейното намерение… И бягайки така, тя пак се спря и се запита „- Къде се връщам? Дома ли? Натам е студено. Ами дечицата ми? Не, не, ще се върна, там има много дърва, господаря не ще забележи това“ и тя пак се върна, сърцето й силно тупкаше. Тя се приближи до външните врати. Тръпки побиха слабото й тяло, краката й трепереха, прималяваха – Тя се забрави – замижа с очи, натисна бравата, блъсна – вратите се отвориха, тя влезе хвърли зорък поглед на вси страни и се спусна към купа дърва; грабна бързо няколко кърпеля и като фортуна хукна към вратите, из улицата, към къщата, там при дечицата си… тя бягаше, а вятъра я спираше… тя слабееше, ще падне вече, но се още бягаше, надире поглед не обръщаше … тя бягаше, а ней се струваше, че я гонеха господарските слуги, че стражари тичаха подир нея, че тревожни сигнали се чуваха от вси страни „Дръжте крадеца, дръжте крадеца!“. Силите я напущаха, прималяваше вече. Тя се спря, захвърли дървата и пак почна да бяга… Тя бягаше, а ней се струваше, че още я гонят, че тревожните сигнали се повтарят… И уморена, разбита, отпаднала духом и физически, тя едвам-едвам пристигна до къщата си, блъсна на вратите, влезе вътре и безсилна падна на студеното легло безчувствена, в несвяст, а децата облени в сълзи започнаха да викат:

– Майко, огнец, студено! – А майката мълчеше впила студения поглед в техните бледи личица. Децата завикаха:

– Майко, майко, хлебец! – А тя немееше пред техните сърцераздирателни писъци, които подети от жестокия вихър се носеха на далеч из глухия, още спящ град…

КРАЙ*

*в-к „Нишава“, брой 13-15 стр. 2-3, рубрика „Подлистник“, 1909-1910, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София

Една зимна нощ

Posted on by

… – И сега няма, прошепна той загрижено преди да влезне в къщата. Болестта на жена му се усилваше. Децата стояха край леглото на болната си майка и тъжно я гледаха в очите, а тя бе устремила поглед в бледната светлина на догарящата лампа. … Бащата влезе и леко се приближи до тях…

– Невено, как си? – рече й тихо той, а тя подигна големите бледи, вече посинели клепачи и тъжно го погледна, сякаш искаше да му каже: – „Недей пита пред децата; … Много ми е зле“…

– Ах, помисли си Сотир, така се наричаше мъжа на Невена. Той беше човек блед, сух, постоянно угрижен, даже вече прегърбен, не толкоз от старост, колкото от непоносим труд и постоянни грижи…

Сотир хвърли мил поглед към децата си, а сърцето му се сви от болки: – „Деца, рече има той, хайде легнете си. Оставете майка ви на спокойствие. На, ето че тя не може да заспи … Хайде, легнете си, деца мои“, а очите му се изпълниха със сълзи.

Децата без шум се оттеглиха в другата стая. Там не светеше лампа, бе тъмно, студено, с притаено сърце в гърди, изпълнено със страх от неизвестността, какво ще се случи с болната им майка, децата дълго време не склопиха очи; ала сънят най-сетне тъй хитро ги издебна и приклопи техните изморени клепачи…

***

… Сотир седеше на стола до леглото на жена си с лакът опрян на нейната възглавница. Главата му бе сложена върху широката длан на неговата костелива ръка, а Невена продължаваше изтежко да стене в постелката…

– Невено, лекаря няма да дойде – продума някакси крадешком Сотир, като хвърли въпросителен поглед към нея,… Тя не го дочу. Сотир млъкна и се замисли… -Къде ще мога да намеря пари, си мислеше той, днес взех осемдесет стотинки, от тях останаха само 10 ст.. ми бяха останали; И тях, сега преди малко ги похарчих за хляб… ами за яйца…. ами за мляко… ами за лекарства, ами… али 2 лева за визита… И при тая мисъл Сотир отскокна от стола, сякаш бе полян във врата с вряла вода и рече тихо. – Ах, Боже мой – и мушна костеливите си пръсти в разчорляната си коса. – Толкова пари ми трябват, продължаваше да говори той мислено, а счупена стотинка нямам – и той нервно заклати с глава. Бледото му чело се сбърчи, четири гънки ясно се очертаха върху него, черни мисли минаха през ума му и той втренчи поглед си в Невена.

– Невено, какво ще правим без пари? – я запита той след малко.

– Няма ли? – отвърна тя със слаб глас.

– Да! – поде той отсечено, никой не дава, никой не не вярва.

– Ами лекаря, поне той ще дойде ли, много ми е лошо Сотире.

– Не! – бе късия отговор на Сотира.

– Защо? – поде след къса пауза Невена.

– Иска да му платя визитата – отвърна Сотир с развълнуван глас – Казах му, три дена ще работя в градината за тия пари, само и само да дойде да те прегледа, ала той не се съгласи. „Парата, парата“, казваше ми той… Е, откъде да я намеря, кога никой не дава… Ах, Невено, Невено, никой не дава, никой не вярва… и той отпусна зашеметената си глава върху гърдите, а по бузите му вече се спускаха безшумно едри сълзи Сотир плачеше без глас. Невена мълчеше. Но в това време се чу слаб детски глас. Майката се сепна. Кърмачето, което беше плакало през целия ден, най-подир преди баща му да влезне в къщи, бе млъкнало и сега наново заплака, а Сотир като чу детския глас, сякаш стрела се заби в сърцето му и като хвърли печален поглед към малкия младенец и болната си съпруга тръгна към вратите.

– Сотире, где отиваш? – рече Невена с просълзени очи.

– Сега ще се завърна – отвърна той с настойчив тон и излезе от къщи. Навън го посрещна силна студена струя от вятър. Дърветата се прегъваха, а върховете им опираха чак земята. Ситен дъжд се впиваше в земята, дърветата, стрехите… и в голите меса на някоя вдовица или просяк, сираче…, а Сотир унесен в мисли, крачеше в тъмнината. Как, си мислеше той, това няма да бъде честно…, но що ли е това честност? … Аз, който до сега стотинка не съм изял никому и при това да няма човек, който да ми помогне в нужда… каква полза тогава да си честен. – Не! Това не е истина! – Днес живеят най-добре тези, които крадат убиват, лъжат. … И аз искам да живея… – Но какво говоря аз? Да крада ли, да убивам ли, да лъжа ли? – О! Безумие… Не! Няма да сторя това, ще е нечестно… Но пред него изпъкна друга мисъл, по-силна, по-ярка, по-грозна, по-ужасна, а тя беше „Ще бъде ли честно да оставиш жена и деца да умрат от глад, когато другите разполагат с грамадни излишества, с които ти можеш да запазиш от смъртта твоето семейство“.

– Да! – потвърди Сотир сред тъмнината с тържествен глас – и това ще бъде нечестно! … А тогава какво да сторя, се запита той?

– Целта преди всичко! – чу се гласа на съвестта му.

– Да! Целта, рече Сотир, а целта ми е велика, благородна. Животът на цяло семейство трябва да се спаси!… И той закрачи по-бързо из тъмната улица, като се попипа за бедрото да провери дали хладното оръжие стои там, а то висеше и бе покрито с тънък пласт от дребни сиви пари.

– Който и да е, щом се съпротивлява, ще го убия, рече мислено Сотир, като се доближи и притаи до кюшето на улицата, по която вървеше и се вслуша… по едно време се чуха глухи стъпки. Сотировото сърце силно затуптя, а дишането му замря в гърдите. Един момент, една нова мисъл – „Какво да сторя; да прося ли или да го убия?“, а човекът, който вървеше спокойно, вече завиваше съм кюшето, гдето Сотир здраво стискаше хладното оръжие в ръката си. В тоя момент, Сотир със стиснат глас извика:

– Стой – и се хвърли върху му, като впи едната си ръка в шубената яка, а в другата блесна камата, насочена право към гърдите на пътника.

– Пари или… – Сотир доближи острия връх на стоманената кама до гърдите му, в който вече не се чувстваше да тупти сърцето, което преди минутка , може би радостно е туптяло пред сбъднати вече мечти, ала сега то бе застинало в тях. Пътникът остана като вкаменен от страх на място.

– Пари! – повтори Сотир, който наблегна камата, на която острия връх опираше до белите гърди на пътника.

Разтреперан пътника подаде портмонето си, което стискаше преди минутка. Сотир го грабна и бързо го мушна в джоба си и с един строг глас рече на пътника:

– Върви и никому не обаждай! – и в един миг се изгуби в тъмнината, а закъснелия пътник, като се видя свободен, спасен от явна смърт, хукна да бяга към дома си, а вятъра продължаваше да бучи се така стихийно и дърветата тайнствено да си шушят „Целта, целта преди всичко“, а ситния дъждец да хлади безлистните клонки – тия певци на великата цел.

КРАЙ*

*в-к „Нишава“, брой 13-15 стр. 2–3, рубрика „Подлистник“, 1909-1910, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София

д-р Гоцев в България

Posted on by

През март 1949-та година, д-р Гоцев е арестуван от югославската тайната полиция УДБ в подозрение за подривна дейност срещу Тито, поради липса на доказателства е освободен. Няколко дни по-късно е предупреден, че срещу него се подготвя нов арест отново от УДБ. През април преминава нелегално границата при с. Станинци, за да избегне повторно задържане от югославската тайна полиция.

На 13-ти май 1949-та година е регистриран като политически югославски бежанец в бюро „Чужденци“*.

След пристигането си, участва в създаването на Дружество на Югославските политемигранти и е избран в УС. Правилникът на дружеството е утвърден със Заповед № 2 на Министерството на НР България, съгласно чл. 46 от закона за народната милиция, на 15-ти октомври 1949-та година**.

През 1952-ра година, за да приравни образованието си спрямо изискванията на българското образование, завършва Вечерен университет, като през това време работи като главен лекар на 2-ра поликлиника, по-късно е назначен за зам. главен лекар на III-та градска болница.

Умира през 1975-та година, на 77 години, погребан е в София.

*Рапорт от 1920, ЦДА, ф. 264К, оп. 6, а.е. 3869, оригинал, печатно издание. Рапортът е написан до другаря началник на паспортно отделение от 1920. За съжаление няма как да се установи, кой е агента под този номер.

**ЦДА, ф. 264К, оп. 6, а.е. 3869, оригинал, печатно издание

Дукатина Гоцева

Posted on by

Дукатина Гоцева е родена през 1900-та година в семейството на Гоце и Цветанка Мадови. От 16 родени деца, тя е единствената жива дъщеря. След като завършва VIII-ти прогимназиален клас е приета в Училището на Червения кръст за медицински сестри в Белград, което завършва през 1927-ма година.

Нейният годеник загива през І-та световна война и тя дава обед за целомъдрие. Не се омъжва и няма деца. Посвещава живота си на децата и цял живот работи като медицинска сестра в болниците и училищата в Пирот и Ниш. Самоук художник, нейните картини все още красят домовете на приятели и роднини. Друга нейна страст е футбола.

През 50-те години на 20-ти век, се премества да живее при двамата си братя Константин и Младен и техните дъщери в София. След кратко боледуване умира на 85 години, погребана е в София.

Семейството на Христо Гоцев

Posted on by

Създава семейство със Стойка Ив. Ненова от Ямбол, но къде, как и кога се женят няма данни. От писмо на Христо Гоцев и баща му Гоце Мадов до нея, научаваме, че в края на 1917-та година тя работи като учителка в в ІІ-ро отделение в Ямбол и става ясно, че тя добре се познава с неговото семейство. На 1-ви май, 1922-ра година, в София се ражда Георги – единственият син на Христо и Стойка*. От полицейското досие на д-р Константин Гоцев научаваме, че Христо Гоцев заболява от туберкулоза, в следствие от прекаран почти едногодишен арест, заради комунистическите си убеждения. Христо умира през август 1925-та година, едва на 45 години. Три години след смъртта на съпруга си, Стойка затваря очи завинаги на 32-годишна възраст в гр. София също от туберкулоза. Малкият Георги, останал пълен сирак бива отгледан от баба си и дядо си в Цариброд. Жълтата гостенка обаче не спира дотук и през 1939-та година, само на 17 години умира и техния син Георги – поет и художник*. Също като баща си пишел стихове, които за съжаление не са запазени. В семейния архив обаче се пазят две негови картини, нарисувани малко преди да почине.

* Смъртни актове на Христо, Стойка и Георги


Писмо от дядо Младен до мен

Posted on by

Всяка година го чета и препрочитам… не е необходимо да ви разказвам за сълзите, които проливам… то е ясно. Но реших да публикувам това писмо, не заради мен, а заради дядо ми Младен. Сега, когато вече съм майка, душата ми по-силно от всякога се разтърсва от мъдрите написани слова на тогава 95-годишен ми дядо… каквото и да кажа ще е нищожно пред неговата сила и воля на духа….

от дядо Младен Гоцев до мен – Мария, по случай 7-я ми рожден ден.

26-ти април 1983-та година.

Драга моя малка Мария, дедино сладуранче, дедина втора унучка, знаеш ли че утре е 27 април – това е твоя рожден ден и твоя добър дядо Младен не забравя и ти най-искрено, най-сърдечно и най-топло ти го честити. Честит ти рожден ден. Желая ти крепко здраве и винаги да имаш такава детска радост каквато имаш днес, желая ти хубав и кърт смях – детски – желая ти голямо щастие и успех в живота, школото и науката.

Постарай се бързо да вникнеш и разбереш днешния напрегнат и динамичен живот – Бъди винаги искрена и добра с приятелките си и с приятелите, да имаш чест и твърдост на даденото си обещание и да го изпълниш. – Пази тези три качества като зениците в очите и, защото изгубиш ли ги – знай – всичко си изгубила, а запазиш ли ги – знай сънят ти ще бъде винаги мирен и спокоен.

Пази ги и вярвай, че ще бъдеш обичана и уважавана от всички, защото тези три качества са присъщи и дар от провидението само на човека и за човека. Недей се опитва да лъжеш или да крадеш, защото водят до затвор.

Мое сладуранче пише ти това твоят дядо Младен на 26-ти април 1983 год., когато имах 95 години старост..

Пази това писмо, а когато пораснеш ще дойдеш с майка си в Цариброд, ще се изкачиш на нашите гробища, където сме съхранени и ще положиш букет червени карамфили и ще кажеш лека Ви пръст добри ми родители.

Дедино сладуранче, това е моето последно предсмъртно поръчение към тебе – слушай и бъди добра с майка Таня. Целувам те много.

Дядо ти Младен

Семейство

Posted on by

От семейните архивни снимки става ясно, че Йордан Гоцев още през 1925-та година вече е женен. През 1931-ва година му се ражда единственото дете – Христо, кръстено на вече починалия му брат Христо Гоцев – Джордже. Няма документи кога точно се развежда със съпругата си също. През 1948-ма година, след кратко боледуване и едва на 49-годишна възраст, умира в Цариброд.

17-годишния му син заедно с майка си се мести да живее за постоянно в София. Христо Гоцев завършва Художествената академия в София. Дълги години е културно аташе на България в Австрия. Има единствен син Тео, който също като дядо си, внезапно почина на 49-годишна възраст.

Йордан Гоцев има 2 правнука, Александър и Филип и една правнучка – Теа. Те споделят живота си между България и Австрия.