През шестквадратния прозорец

..През шестквадратния прозорец, прекрит с тънко свилено перде, се забелязваше ярка светлина в спалната й стая…
Вътре бе светло, навън тъмно, небето мрачно, сал съзвездието „Голямата мечка” мъжделиво светеше в небесната мрачина. А месецът бледосмъртен, борещ се като удавник сред стихийно, яростно море, понякога за момент показваше своите вити рога и пак потъваше в дълбочината на мрачността.
…Аз минах край къщичката и и мъртвешки се доближих до светлото прозорче. Тя седеше неподвижно на малко столче, цялата потънала в мечти, а малката й красива главичка бе леко сложена върху дясната й полугола ръка, на която нежнорумените пръсти се вплитаха в раскошната и кестенява коса, която като вълшебно облаче сред небесата, кичеше красивата й главичка! Ах, красота! Красота!…
А погледът й?… Тоя, който идеше от дълбочините на мекото й сърце и диреше тоя – на друго… погледът й, който излизаше през черно-черните й очи и диреше също такива очи, през които да надникне в дълбочините на онова сърце, което диреше… ах, тоя поглед бе впит в шестквадратния прозорец…и о! Гръм, о! Ужас ме обзе!…
И от дълбочините на нощната тъмнина аз устремих страстнопламенният си поглед в нейния… И впивайки погледа си в черните й очи, аз чувствувах как той се вдълбочаваше, проникваше, врастваше в дъното на нейното добро сърце…
И гледах така до безкрай в черно-черните й очи! Гледах до безкрай, до безкрай!… Ала тъмнина бе при мен!… Ах…
И гледах, впивах погледа си в нейния, та дано и тя ме зърне. Ала, о! Ужас!… Погледът й, навън от шестквадратния прозорец, срещаше само тъмнина…
Ах тъмнина, тъмнина. Зла, мрачна, страховита тъмнина. Разпръсни се!… Разпръсни се или, о безкрайна пропаст, на живота ми разгърни своите обятия, та дано погълнеш лъча на любовта, на живота… Разгърни, отвори своите обятия!… или стесни ги, стесни ги до степен на иглен връх, та вечно тъгата-робиня да бъде твоя!!…
Аз гледах и огнени лъчи излизаха от погледа ми. Дано и тя ме зърне. Ала тя виждаше сал тъмнина. Грозна, мрачна тъмнина!…
…Ах живот! Ах слънце! И вие, брилянтови лъчи, грейнете в нашите души. Озарете сърцата ни с небесната синева! Дайте ни божествения аромат на цветята! Дайте, дайте ни живота-любовта… Живота-любовта!!…
Или, о стихийо, о смърт, о ураган, нека вашите отровни стрели да стрелнат нашите сърца. Нека вашият страшен гняв като гръм се излее върху ни… и в един миг да ни срази, като многолетен дъб, сразен от небесната мълния от бурно, яростно небе. Но що, що сте вие пред живота, който създава любовта?!

Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on TwitterShare on LinkedInPrint this pageEmail this to someone

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *