Category Archives: Стихове и проза на Христо Гоцев

Стихове и Проза на Христо Гоцев

Posted on by

Христо Гоцев е част от богатата просветна и литературна история на Цариброд. Както вече споменахме, той завършва Самоковската гимназия и се завръща, за да преподава в царибродска околия. В книгата си „Царибродски родослов 1851-1951“, авторът Христо Андонов определя Христо Гоцев като един от най-изтъкнатите интелектуалци за времето си заедно Васил Сливков, Власаки Алексов и др*.

През 1909-та година Христо Гоцев публикува за първи път своите стихове и проза в първата печатна книга в Цариброд „Стихове и проза“. В нея са отпечатани лирика и два разказа „Пред шестквадратния прозорец“ и „Ковачът“, посветен на А.Д.С*. Книжката с червена корица е отпечатана в царибродската печатница „Минев и Хаджиев“. В същата година „Минев и Хаджиев“ започват да издават и в-к „Нишава“, където са публикувани други три разказа на Христо Гоцев – „Една зимна нощ“, „Вдовица“ и „Край река Сава“, написан в Загреб**. В народна библиотека „Детко Петров“, Димитровград, Р. Сърбия, е запазено изданието. То попада там от Царибродското бежанско читалище, което в периода 1940-1944 се завръща в Цариброд от изгнание.

През 1994-та година, Богдан Николов издава Царибродски културно-просветен летопис, където са преиздадени творбите на Христо Гоцев***.

В семейния архив на Мария Гоцева /пра-племенница/ бяха открити три негови стихотворения, написани през 1915-та година, докато е бил на служба на гара Змейово, България и ръкопис на неиздаван роман, написан в периода 1910-1914. Очаквайте тяхното публикуване в блога.

*стр. 93, „Царибродски родослов 1851-1951“, Христо Андонов, издава Народна библиотека „Димитровград“, Пирот, Р. Сърбия, година на издаване – неизвестна.

** в-к „Нишава“, брой 13-15стр. 2-3, рубрика „Подлистник“, 1909-1910, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София

*** стр. 52, стр. 56-64, „Царибродски културно-просветен летопис“, Богдан Николов, Агенция за българите в чужбина, София, 1994

Бедна си…

Posted on by

Бедна! Бедна си ти… бедна!

О! Дево, моя прелестна,

слабо си тело в премена

едвам, едвам се прикрива;

Но, богата си ти, богата!

О! Дево моя, прекрасна;

затуй, че душати нежна

извор е на любов желана!

Вдовица

Posted on by

Току-що нощта се прощаваше със своите последни милувки на живота, а деня се готвеше да я замени – това бе в зори, когато една жена, обвита в дрипи, излезе из къщичката, която се намираше на ъгъла на улицата „Ник…“. Жената беше бледа, уплашена, невчесана… Скоро тя се упъти към друга улица… Отначало тя вървеше ту бързо, ту полека. Погледа й беше страховит, от време на време тя се спираше, напрягаше слух и гледаше с изумление да не би някой да я следи…. И вървейки така, тя уплашено се спря и прошепна „- Где съм тръгнала, нали това ще е престъпление?“ – сетне се замисли и пак тръгна като рече „- Не! Това не ще е престъпление“… сега тя вървеше бързо стихийно – по-бързо от вятъра, по-стихийно от халите… Тя искаше да пристигне рано, много рано, докато още никой няма, докато още всички спят в топлите легла, докато още царува нощната тишина – да пристигне там, където беше намислила, нощта беше тъмна, нощ от новолуние… Звездичките бавно, страховито трепереха и незабелязано чезнеха пред ясната зора, а студът сковаваше всичко в ледените си окови, а дребните сипкави снежинки съхнеха от неговата суровост, които подети от вятъра, стихийно се носеха надалеч… Жива душа никъде не се мяркаше, хората спяха в топли легла, пилците – под покривите на стрехите или хралупаците, … а тя, жената, се вървеше, вятъра подемаше дрипите й и ги усукваше около слабите й крака: развяваше невчесаната й коса, а дребните сухи снежинки плътно се впиваха по нейните безкръвни меса… Сега тя не чувстваше студ, мисълта й беше в едно „- Колкото по-рано, толкова по-добре. Малко дръвца за нейните деца…, а там?… там има много дърва…“. И унесена в тия мисли, тя все повече и повече усилваше вървежа си… даже тичаше понякога… и ето тя пристигна най-сетне до желаното място, там където тя виждаше спасението, щастието, живота на своите деца... Сърцето й силно заби, краката й прималяха, тя се спря и се замисли „- Ами ако ме хванат, ако ме затворят? А тогава какво ще стане с дребните ми дечица?“ и разколебана тя рече „- Не, ще ме хванат“ – и се върна надире тичешката, да не би някой да я е съгледал и отгатне нейното намерение… И бягайки така, тя пак се спря и се запита „- Къде се връщам? Дома ли? Натам е студено. Ами дечицата ми? Не, не, ще се върна, там има много дърва, господаря не ще забележи това“ и тя пак се върна, сърцето й силно тупкаше. Тя се приближи до външните врати. Тръпки побиха слабото й тяло, краката й трепереха, прималяваха – Тя се забрави – замижа с очи, натисна бравата, блъсна – вратите се отвориха, тя влезе хвърли зорък поглед на вси страни и се спусна към купа дърва; грабна бързо няколко кърпеля и като фортуна хукна към вратите, из улицата, към къщата, там при дечицата си… тя бягаше, а вятъра я спираше… тя слабееше, ще падне вече, но се още бягаше, надире поглед не обръщаше … тя бягаше, а ней се струваше, че я гонеха господарските слуги, че стражари тичаха подир нея, че тревожни сигнали се чуваха от вси страни „Дръжте крадеца, дръжте крадеца!“. Силите я напущаха, прималяваше вече. Тя се спря, захвърли дървата и пак почна да бяга… Тя бягаше, а ней се струваше, че още я гонят, че тревожните сигнали се повтарят… И уморена, разбита, отпаднала духом и физически, тя едвам-едвам пристигна до къщата си, блъсна на вратите, влезе вътре и безсилна падна на студеното легло безчувствена, в несвяст, а децата облени в сълзи започнаха да викат:

– Майко, огнец, студено! – А майката мълчеше впила студения поглед в техните бледи личица. Децата завикаха:

– Майко, майко, хлебец! – А тя немееше пред техните сърцераздирателни писъци, които подети от жестокия вихър се носеха на далеч из глухия, още спящ град…

КРАЙ*

*в-к „Нишава“, брой 13-15 стр. 2-3, рубрика „Подлистник“, 1909-1910, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София

Една зимна нощ

Posted on by

… – И сега няма, прошепна той загрижено преди да влезне в къщата. Болестта на жена му се усилваше. Децата стояха край леглото на болната си майка и тъжно я гледаха в очите, а тя бе устремила поглед в бледната светлина на догарящата лампа. … Бащата влезе и леко се приближи до тях…

– Невено, как си? – рече й тихо той, а тя подигна големите бледи, вече посинели клепачи и тъжно го погледна, сякаш искаше да му каже: – „Недей пита пред децата; … Много ми е зле“…

– Ах, помисли си Сотир, така се наричаше мъжа на Невена. Той беше човек блед, сух, постоянно угрижен, даже вече прегърбен, не толкоз от старост, колкото от непоносим труд и постоянни грижи…

Сотир хвърли мил поглед към децата си, а сърцето му се сви от болки: – „Деца, рече има той, хайде легнете си. Оставете майка ви на спокойствие. На, ето че тя не може да заспи … Хайде, легнете си, деца мои“, а очите му се изпълниха със сълзи.

Децата без шум се оттеглиха в другата стая. Там не светеше лампа, бе тъмно, студено, с притаено сърце в гърди, изпълнено със страх от неизвестността, какво ще се случи с болната им майка, децата дълго време не склопиха очи; ала сънят най-сетне тъй хитро ги издебна и приклопи техните изморени клепачи…

***

… Сотир седеше на стола до леглото на жена си с лакът опрян на нейната възглавница. Главата му бе сложена върху широката длан на неговата костелива ръка, а Невена продължаваше изтежко да стене в постелката…

– Невено, лекаря няма да дойде – продума някакси крадешком Сотир, като хвърли въпросителен поглед към нея,… Тя не го дочу. Сотир млъкна и се замисли… -Къде ще мога да намеря пари, си мислеше той, днес взех осемдесет стотинки, от тях останаха само 10 ст.. ми бяха останали; И тях, сега преди малко ги похарчих за хляб… ами за яйца…. ами за мляко… ами за лекарства, ами… али 2 лева за визита… И при тая мисъл Сотир отскокна от стола, сякаш бе полян във врата с вряла вода и рече тихо. – Ах, Боже мой – и мушна костеливите си пръсти в разчорляната си коса. – Толкова пари ми трябват, продължаваше да говори той мислено, а счупена стотинка нямам – и той нервно заклати с глава. Бледото му чело се сбърчи, четири гънки ясно се очертаха върху него, черни мисли минаха през ума му и той втренчи поглед си в Невена.

– Невено, какво ще правим без пари? – я запита той след малко.

– Няма ли? – отвърна тя със слаб глас.

– Да! – поде той отсечено, никой не дава, никой не не вярва.

– Ами лекаря, поне той ще дойде ли, много ми е лошо Сотире.

– Не! – бе късия отговор на Сотира.

– Защо? – поде след къса пауза Невена.

– Иска да му платя визитата – отвърна Сотир с развълнуван глас – Казах му, три дена ще работя в градината за тия пари, само и само да дойде да те прегледа, ала той не се съгласи. „Парата, парата“, казваше ми той… Е, откъде да я намеря, кога никой не дава… Ах, Невено, Невено, никой не дава, никой не вярва… и той отпусна зашеметената си глава върху гърдите, а по бузите му вече се спускаха безшумно едри сълзи Сотир плачеше без глас. Невена мълчеше. Но в това време се чу слаб детски глас. Майката се сепна. Кърмачето, което беше плакало през целия ден, най-подир преди баща му да влезне в къщи, бе млъкнало и сега наново заплака, а Сотир като чу детския глас, сякаш стрела се заби в сърцето му и като хвърли печален поглед към малкия младенец и болната си съпруга тръгна към вратите.

– Сотире, где отиваш? – рече Невена с просълзени очи.

– Сега ще се завърна – отвърна той с настойчив тон и излезе от къщи. Навън го посрещна силна студена струя от вятър. Дърветата се прегъваха, а върховете им опираха чак земята. Ситен дъжд се впиваше в земята, дърветата, стрехите… и в голите меса на някоя вдовица или просяк, сираче…, а Сотир унесен в мисли, крачеше в тъмнината. Как, си мислеше той, това няма да бъде честно…, но що ли е това честност? … Аз, който до сега стотинка не съм изял никому и при това да няма човек, който да ми помогне в нужда… каква полза тогава да си честен. – Не! Това не е истина! – Днес живеят най-добре тези, които крадат убиват, лъжат. … И аз искам да живея… – Но какво говоря аз? Да крада ли, да убивам ли, да лъжа ли? – О! Безумие… Не! Няма да сторя това, ще е нечестно… Но пред него изпъкна друга мисъл, по-силна, по-ярка, по-грозна, по-ужасна, а тя беше „Ще бъде ли честно да оставиш жена и деца да умрат от глад, когато другите разполагат с грамадни излишества, с които ти можеш да запазиш от смъртта твоето семейство“.

– Да! – потвърди Сотир сред тъмнината с тържествен глас – и това ще бъде нечестно! … А тогава какво да сторя, се запита той?

– Целта преди всичко! – чу се гласа на съвестта му.

– Да! Целта, рече Сотир, а целта ми е велика, благородна. Животът на цяло семейство трябва да се спаси!… И той закрачи по-бързо из тъмната улица, като се попипа за бедрото да провери дали хладното оръжие стои там, а то висеше и бе покрито с тънък пласт от дребни сиви пари.

– Който и да е, щом се съпротивлява, ще го убия, рече мислено Сотир, като се доближи и притаи до кюшето на улицата, по която вървеше и се вслуша… по едно време се чуха глухи стъпки. Сотировото сърце силно затуптя, а дишането му замря в гърдите. Един момент, една нова мисъл – „Какво да сторя; да прося ли или да го убия?“, а човекът, който вървеше спокойно, вече завиваше съм кюшето, гдето Сотир здраво стискаше хладното оръжие в ръката си. В тоя момент, Сотир със стиснат глас извика:

– Стой – и се хвърли върху му, като впи едната си ръка в шубената яка, а в другата блесна камата, насочена право към гърдите на пътника.

– Пари или… – Сотир доближи острия връх на стоманената кама до гърдите му, в който вече не се чувстваше да тупти сърцето, което преди минутка , може би радостно е туптяло пред сбъднати вече мечти, ала сега то бе застинало в тях. Пътникът остана като вкаменен от страх на място.

– Пари! – повтори Сотир, който наблегна камата, на която острия връх опираше до белите гърди на пътника.

Разтреперан пътника подаде портмонето си, което стискаше преди минутка. Сотир го грабна и бързо го мушна в джоба си и с един строг глас рече на пътника:

– Върви и никому не обаждай! – и в един миг се изгуби в тъмнината, а закъснелия пътник, като се видя свободен, спасен от явна смърт, хукна да бяга към дома си, а вятъра продължаваше да бучи се така стихийно и дърветата тайнствено да си шушят „Целта, целта преди всичко“, а ситния дъждец да хлади безлистните клонки – тия певци на великата цел.

КРАЙ*

*в-к „Нишава“, брой 13-15 стр. 2–3, рубрика „Подлистник“, 1909-1910, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София